110 години от създаването си празнува Народният театър „Иван Вазов” през този творчески сезон – достатъчен повод „Труд” да започне документална серия от публикации за забравени моменти от историята на националната трупа. Ще представим някои отдалечени във времето, емблематични или непознати факти и документи за събития, случили се през ХХ век, както и артистите и режисьорите, участвали в тях. Започваме с гастрола на НТ „Иван Вазов” в Третия райх през юни 1941-ва – артистично събитие в разгара на Втората световна война.

Народният театър на гастрол в Третия райх

След кървавите събития в редакцията на френското сп. „Шарли Ебдо” през януари и убийството пред синагогата в Копенхаген, последвани от дискусията за ислямизма и свободата на словото, вече няма съмнение в достоверността на крилалата фраза, че историята се повтаря (поне) два пъти, но всеки път в различен жанр (ако перифразираме крилатата мисъл на Хегел). Дори когато първоизточникът „повтаря” себе си, отново има вариации по основната тема, чието присъствие дразни като китайска капка. Фактите са си факти.

От „Шарли Ебдо”

до „Луковмарш”

Броени дни преди Европа да отбележи 70 години от освобождението на зловещия концлагер Аушвиц, стана ясно, че сянката на нацизма шества по света като демон – невероятно е, че от времето на Кристалната нощ и Холокоста досега синагогата в Париж не беше затваряла врати, както се случи за кратко след драмата с убийствата на журналисти, карикатуристи и други невинни жертви във френската столица. Историята определено праща предупредителни сигнали. Защото Русия и САЩ могат и да не стигнат до общо решение по въпроса за Украйна, но е факт, че за фашизоидния „Луковмарш”, провеждан у нас повече от десетилетие (подобни акции са забранени в Европа!), дипломатическите мисии и на двете държави изпратиха протестни ноти. И не само те. Защо ли?

От времето на антисемитския Закон за защита на нацията в началото на 40-те, когато тук шестват озлобени бранници и легионери в името на някакъв патологичен световен ред, също минаха седем десетилетия. Но по различни причини, включително отново привнесените ксенофобия и антисемитизъм, възниква въпросът дали столицата ни наистина е сред най-толерантните в Европа.

Разбира се, важно е не само кой пише историята, но как тя се коментира след време. Примерите за „изкривяване” на факти и събития са много, но в случая е достатъчно да се проследят актуалните реакции само при произнасянето на думата „фашизъм”. Отричането на срамното явление е сред най-странните реакции на днешното гражданско общество. Все едно да се отрече дейността на Комисариата по еврейските въпроси или безобразният Закон за защита на нацията у нас, приет от 25-ото Народно събрание и действал от 23 януари 1941-а до ранната есен на 1944 г.

Именно по това време Народният театър пише една от най-противоречивите страници в 110-годишната си история, чиито юбилеен сезон тече в момента.

Щастливо, но

зловещо турне

Паметният гастрол на Народния театър в съюзническа хитлеристка Германия е на 22 и 23 юни 1941 г. на сцената на популярния „Шаушпилхаус” във Франкфурт и на 28 и 29 юни в берлинския „Шилертеатър”. Играят се две постановки на емблематични за времето си пиеси – „Коварство и любов” от Шилер (в превод на Теодор Траянов) и „Хъшове” от Иван Вазов. И двете под режисурата на Хрисан Цанков. В трупата са легендарни актьори като Кръстьо Сарафов, Петя Герганова, Ружа Делчева, Ирина Тасева и Никола Икономов.

Успехът им е голям и в някакъв смисъл чудовищен, защото днес не можем да го разглеждаме извън контекста на друга „историческа пиеса”, създавана в онзи момент: Европа е опустошавана от подпалената от Германия Втора световна война, а в България вилнее споменатата антисемитска норма по примера на Нюрнбергските закони; Комисариатът на еврейските въпроси в София, ръководен от предания на идеята за „чиста раса” Александър Белев, непрекъснато бълва списъци с имена и описи на иззето имущество на изселени в провинцията софийски евреи; трудовите лагери също са факт… за кошмара свидетелстват оцелелите.

Всичко това се е случва, докато звездите на Народния театър завързват сърдечни приятелства с домакините си от Третия райх. Исторически парадокс, или абсурдна „закономерност”?

Опиянение в

нацистка Германия

Лятото на 1941 година, така щастливо за трупата на Народния театър, е едно от най-тежките лета за част от населението на тогавашната българска монархия. Тези неща не са били публична тайна. Неслучайно част от народните представители на 25-ото Народно събрание и особено Димитър Пешев – след активната намеса на българската църква, писатели, интелектуалци и обикновени граждани, по-късно, макар и в последния момент, успяват да завъртят колелото на историята в друга посока. Както е известно, българските евреи оцеляват, но 11 343 евреи от Беломорска Тракия и Македония умират в газовите камери от лагерите на смъртта, изобретени от обичащия да се развлича с изкуство Трети райх...

Ръководител на трупата от 34 представители на българското театрално изкуство, които според запазени материали и статии в немския и българския печат се представят „великолепно” и във Франкфурт, и в Берлин, е режисьорът германофил Хрисан Цанков. Известен като немски възпитаник с рационален интелект, той е яростен опонент на наложилия руската театрална школа и системата на Станиславски у нас Н. О. Масалитинов (баща на актрисата Таня Масалитинова) – главен режисьор на Народния театър от 1925-а до 1947 г.

През 1941-ва амбициозният Хрисан Цанков, който по различни начини се опитва да модернизира първата сцена в периода между двете войни, буквално лети от щастие. За това свидетелстват запазени документи от историческото турне на Народния театър, преводи на негови речи пред любезните домакини в Третия райх. Думите на режисьора впечатляват с апологетиките на „великия водач” на „велика Германия”, на която българите „дължат” много сериозни неща.

Странни чувства буди речта на Хрисан Цанков в хитлеристкия Берлин: „Победата на Германия, за която и ние, българите от всички краища на нашето отечество, сме насочили със същия жар всичките си стремежи, ще бъде не само победа на справедливостта, но и победа на културата. И затова ние ще бъдем толкова повече честити, ако нашето гостуване в столицата на Велика Германия допринесе своя скромен дял в затягането на духовните връзки и културната взаимност между нас и великата нация, на чиито несравним Водач и на чиито несравними бойци ние, българите, няма никога да забравим, че дължим своето обединение, за което тъй дълго и тъй жестоко са се борили всички български поколения. Да дадем макар и слаб израз на тази всебългарска благодарност – това е също една от причините за гостуването на нашия театър в Германия тъкмо в тези световно-исторически дни. Затова позволете ни да вдигнем чашите си и да извикаме с всичкия възторг на българската душа: „Да живее Велика Германия! Да живее Великият Водач – Адолф Хитлер!”

Колелото на историята

Естествено, след 9 септември 1944 г. Хрисан Цанков става персона нон грата в Народния театър. Забравени са вече наздравиците с „Хайл Хитлер”, вдъхновените усмивки, обясненията в любов на трезва и на пияна глава. Логично, в онзи исторически период между двете войни и особено през 1942-1943 на сцената на националния ни театър се представят най-вече германски автори (както и унгарски, впрочем). Колкото до този шеметен за времето си гастрол, той е бил дългоочаквана кулминация за първата трупа на държавата, влязла в капана на Втората световна война.

Парадоксално съвпадение е, че денят на първото представление на гостуващия Народен театър в Германия – 22 юни 1941, е и денят на германското нахлуване в Съветския съюз. Всъщност това е началото на края на Третия райх, защото следват пораженията му пред Москва, в Сталинград и в Берлин. Както е известно, съдбата на българския монарх също не е от най-щастливите. И досега няма ясни доказателства за причините на внезапната му смърт. А наследниците му все още крият неговите дневници. Но това, което имаме днес, също не е малко. Заедно с патетичните думи остават някои снимки – толкова невинни и спонтанни преди 70 години, днес те имат двойно послание. Защото историята обича да се повтаря.