Ето как работи българската национална идентичност. От една страна е религиозният култ към Левски, който не позволява и на косъм да се отклониш от канона било във филм, в учебник или просто в греховен фейсбук помисъл. От друга - празнуваме упорито като национален празник 3 март.

Къде е противоречието ли? Нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо, от която вече е снета комунистическата забрана: "Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби." Или Левски се е объркал и ще трябва да се каже публично, че не всичките му думи са пророчески. Или пък цар Александър II не ни е точно освободил (нали титлата "освободител" му е дадена заради руските крепостни, които към онова време са били доста по-несвободни от нашите селяни).

Не искам да влизам в русофобски дискурс, нямам амбиции за кариера в структури на НАТО или другаде. Признателността към Русия си е факт, с който нямам проблем. Просто ми се вижда тъжно да се самозалъгваме. На 3 март 1878 г. не се е случило нищо, което да ни касае: две империи са сключили мирен договор, на който днес се радваме. От самия договор не е произтекло признаването на българската държава, това е станало на Берлинския конгрес. Няма да ви агитирам да честваме този конгрес, знам, че не го обичаме, макар че именно той е направил възможно тогавашното ни княжество.

Началото на държавата ни, то настъпва с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. Ако уважавахме нашите институции, държавност, самостоятелност - това щеше да е националният ни празник. Той би ни обединил отвъд глупавото противопоставяне между русофили и русофоби, което ни разделя и до днес.

Не казвам, че 3 март не заслужава да се празнува примерно като ден на православната дружба. Защото освен Русия във войната участват и православните Сърбия, Румъния и Черна гора. Но един национален празник трябва да тръгва от нас, от нашите усилия и нашите независими институции. Но явно отношението ни към историята е твърде идеологическо. Ние предпочитаме да си мечтаем за неосъщественото. Ако бяхме запазили санстефанските територии, ако имахме излаз на Бяло море, ако Македония си беше наша... Тези мечтания ни струват две национални катастрофи. А територията винаги може да е и по-голяма. Защо пък да не е до Адриатическо море, нали Симеон Велики е владял дотам? А защо да не претендираме и за завоеванията на Крума Страшний по централната Европа? И понеже не можем да се оправим дори с тези реални територии, които имаме, хвърляме вината върху лошата си участ. Мечтаейки за Санстефанска България, ние си намираме повод да мразим сегашната си реална родина.

Когато полагаш своята национална идентичност върху количествени характеристики, а не върху идеални ценности, тя е по определение нестабилна. Не сме щастливи, ако нямаме еди-колко си хиляди квадратни километра или не печелим поне еди-колко си евро на месец... Подобна идентичност е обречена да се люшка от хипергордост към мегасрам и обратно.

(От "Дойче веле".

Заглавието е на редакцията.)