Мъж е арестуван в Загреб, след като стреля с Калашник по детска градина

Съдят мъж, дал подкуп за брак на българка с нелегален чужденец

Ирландия легализира абортите след референдум

Мутри отиват на балет – ето какво става

Путин разказвал вицове и се шегувал на срещата с чуждите медии

Колумбия ще стане първият „глобален партньор“ на НАТО от Латинска Америка

Шест души са ранени при сблъсъци в мигрантски лагер на остров Лесбос

Мария Захарова: Следствието по полет МН17 игнорира данните на Русия

Путин: Великобритания обвинява Русия „във всички смъртни грехове“

Тръмп смята, че срещата със Северна Корея все пак може да се състои

Днес е Черешова задушница, почитаме паметта на починалите

Ученик откри стрелба по време на изпит в Индиана, обезвреди го учител

“Левски” през 2017/18: Седем стъпки към Десетата

На 26 май 2018 да почерпят

Плътско познание с Джилиън Андерсън

Норайр Нурикян: Никога не казвай – болен съм, умирам

Зловеща новина обходи през лятото на миналата година спортните среди – Норайр Нурикян има онкологично заболяване на белия дроб и се налага лечение в чужбина. Приятели осигуриха финанси и двукратният олимпийски шампион по щанги замина за процедури в САЩ, където живее неговият син.

Добрата новина в началото на тази пролет е, че Нурикян се прибра в София. Видимо напълнял, но в отлично състояние на духа, Нури пристига за среща, карайки сам колата си.

– Изглеждате много добре, г-н Нурикян – как се чувствате?

– Доколкото може в моето състояние, се чувствам добре. Дори много добре. Само когато на човек му дойде до главата проблем като моя, може да прецени кога как се чувства. Така че сега съм добре. Аз съм борбен човек и се надявам всичко да свърши добре.

– Обществото знае, че имате онкологично заболяване – така ли е?

– Да, имам проблем с белия дроб. Сполетя ме и мен, а както всеки човек и аз никога не съм очаквал да ми се случи. Но се случи. Откриха болестта съвсем случайно, но се оказва много разпространена. Нищо ми нямаше, един ден излизах от вкъщи и се задъхах леко. А това е необичайно за мен. Вечерта не бях прекалявал с нищо и се бях наспал. Аз имам по-високо кръвно и си помислих, че нещо на тази възраст става. Отидох при моя лекар, той ме погледна и на мига ме прати при друг специалист. Веднага разбрах, че става нещо сериозно.

– Защо заминахте точно за САЩ?

– Казаха ми, че за моята болест там е най-добрата клиника, стига да имам финансова възможност. Така попаднах в клиника в Ню Йорк, разбира се, пак с контакти. Познавам там един американски лекар и заминах при него. Сега се върнах тук за известно време само защото ми предстои контролен преглед в Щатите. И в зависимост от него ще решат как да продължа лечението. Но вероятно това, което могат да ми правят там, може да се случи и тук. И американският доктор каза същото.

– Когато чухте зловещата диагноза – как го приехте?

– Не е приятно, естествено. С американеца говорихме много на тази тема и той каза, че при моята болест човек трябва да е по-силен психически и да не мисли постоянно за нея. Когато мислиш непрекъснато за болестта, започва да те боли главата и да те налягат лоши мисли. Човек трябва да вярва, че както е дошло, така и ще си отиде. Или поне да вярва, че хората, които го лекуват, ще го направят. Не трябва да си мислиш само „аз съм болен, умирам” и други подобни. Когато съм с приятели, избягвам да говоря за болестта.

– Във вашето състояние често хората казват – върнах се от оня свят или нещо подобно. Вие мислите ли го?

– Такива черни мисли не ми минават. Може би моето състояние е малко по-леко и не знам как се чувстват другите хора с по-тежки диагнози.

– Арменци ли ви помагат в САЩ?

– Когато човек се разболее, няма никакво значение дали си арменец или патагонец. Да не дава Господ да се случва, важното е да ти се помогне.

– В болницата какво си мислехте?

– Исках дните да минават по-бързо и да дойда поне на този хал, в който съм сега. Да се върна и да продължа живота си.

– Синът ви живее отдавна в САЩ – не ви ли мина мисълта да останете?

– Тук ми е мястото. Аз съм имал много пъти възможности да остана в Щатите, като още през 1994-та получих зелена карта, но не направих нищо. В България ми е по-добре. Вътрешно съм убеден, че тук винаги ми е било по-хубаво, защото тук съм станал човек. Щастлив съм и с друго – преди години хората не можеха да излизат от България, а покрай спорта аз имах тази възможност. Така обиколих света и съм видял много, за което мои приятели благородно ми завиждат. Говоря за времената още преди 1970 година.

– Стигнахме до спорта. Какво щяхте да бъдете без щангите?

– Текстилец. Аз съм от Сливен и там хората завършваха текстилно училище, в това число и аз. Бях добър ученик, вероятно можех да стана и добър инженер.

– Следите ли какво става със спорта у нас?

– Винаги съм следял и ходя често в залата по щанги. За другите спортове имам по-малко информация, но като цяло се развиват така, както се развива държавата. Това, което имахме на времето, сега го няма.

– Говорите за условия за тренировки и пари ли?

– За всичко. Тогава бяхме сто души на лагер цяла година. Пак говоря за щангите. Сега това не може да се направи. Времената се смениха.

– Но нямаме и толкова щангисти…

– Да, тогава спортът беше много голяма притегателна сила за младите хора. Реално имаше малко дейности за световен пробив, а със спорта можеше да направиш нещо и да вървиш напред.

– Но и сега може да става същото…

– Да, така е, но спортните училища се обезличиха. Тогава за едно място се бореха 20-30 души. А сега?

– Тогава какво липсва – мотивация у децата и треньорите ли?

– Имаме добри треньори, но е трудно да се вкарат децата в залата. Пак говоря на нашия спорт, който е много тежък. Хората разсъждават по друг начин. Гледам моя внук – ами той цял ден е на компютъра. Може би децата няма къде да играят, както бяхме ние. Има много коли по улиците, но не това е причината – младите разсъждават по друг начин. Това е.

– Не изглеждате много оптимист за спорта…

– Пак ще ви припомня колко бяхме на лагер – сто души, и се борихме по няколко класни състезатели в една категория за титулярно място. Сега нивото е друго, имаме едва няколко добри щангисти. Но това е – животът продължава напред с… компютри. А когато аз бях малък, по цял ден бяхме на улицата с топката.

– А как ви изглеждаше с поглед от САЩ държавата България?

– Никога не съм се занимавал с политика и ми е трудно да говоря за това, но за една държава какво е хубаво – народът да е доволен и да не гладува, макар и да не обичам тази дума. Но като виждам по телевизията как хора живеят със сто лева пенсия… За какво по-напред – за кисело мляко ли, филийка хляб или какво друго да си купят?

– Прави впечатление, че не пушите…

– Заради болестта е. Аз бях от най-върлите пушачи – по 2 кутии на ден. Сега ме питат – не ти ли се пуши? Ами не. Аз пушех още като състезател и Иван Абаджиев знаеше. Дори на олимпиадата ми викаше между опитите – запали една цигара да се успокоиш. После станах голям пушач и не съм ги спирал. Като разбрах за болестта обаче, сам го реших. Това е най-важното, а не какво ще ги кажат докторите за цигарите. Никога не съм смятал, че ще ги спра, но когато на човек му дойде лошото до главата, може да направи много неща.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.