Откровен разговор с проф. Д-р Емил Паскалев

Проф. Емил Паскалев работи в Университетска болница „Александровска” - София, където е началник на Клиника по нефрология и трансплантация и Ръководител на Катедра по нефрология на Медицински Университет – София. По волята на нефрологичната общност в страната е Председател на Българско нефрологично дужество.

Има две защитени образователни и научни степени – доктор по медицина на тема хемодиализно лечение и доктор на медицинските науки на тема бъбречна трансплантация. Специализира нефрология и основно бъбречна трансплантация във Испания, Франция, Германия. Проявява интерес и работи усилено за редките болести в нефрологията – болест на Фабри и туберозна склероза, което се превръща в негово професионално хоби.

В ръководената от него клиника по нефрология работят десет лекари – специалисти по нефрология, седем от които са преподаватели, а трима от тях имат образователна и научна степен доктор по медицина и доктор на медицинските науки. Най-специфичната дейност на клиниката е бъбречната трансплантация, която я прави да се различава от другите нефрологични клиники в страната. За тази своя дейност клиниката работи в тясна колаборация с клиниката по урология и имунологична лоборатория в същата боница.

Клиниката по нефрология и тансплантация е основната клинична база на Изпълнителната агенция по трансплантация към Министерството на здравеопазването.
В тази клиника се подържа практически цялата листа на пациенти, чакащи бъбречна трансплантация в Република България. Те са над 950 души и непрекъснато се увеличават.

При бъбречната трансплантация в тялото на пациента се имплантира здрав бъбрек, който нормализира бъбречната функция. По този начин бъбречно трансплантираните пациенти възстановяват нормален живот, чувстват се здрави т. е. практически престават да бъдат болни хора. Те могат да водят нормален живот, имат възможността да работят и да плащат данъци вкл. здравни такива, могат да имат деца и да се грижат за своите семейства и така напълно се ресоциализират. Качеството на живот на тези пациенти е както при здравите хора. За да се получи това е необходимо трансплантираните пациенти да приемат редовно имуносупресори, които потискат имунната система за да не се развие реакция на отхвърляне. Свременните имуносупресори са достатъчно мощни за да постигнат това, както и с намалени странични действия. Бъбречната трансплантация може да се осъществи от трупен донор или от жив донор.

Диализното лечение замества увредената бъбречна функция само отчасти. Диализните методи подържат живота на пациентите дълго време, но не напълно ефективно, поради което в организма продължава увреждането на другите органи. Поради това качеството на живота на тези пациенти е много влошено, особено в сравнение с това на трансплантираните. Всички пациенти на диализно лечение подлежът на бъбречна трансплантация.

Финансовите разходи на здравната система за един бъбречно трансплантиран пациент за една година са 3 до 7 пъти по-малко отколкото тези за един пациент на диализно лечение. За различните страни характеристиката е различна, а за нашата страна разликата е около 3,5 пъти. В България има малко над 500 бъбречно трансплантирани пациенти и около 3 500 пациенти на диализно лечение. Тези данни пораждат у всеки човек въпроса „Защо не се съществяват повече бъбречни трансплантации?”.

Едва ли отговорът е само един. Няма достатъчно донори, няма достатъчност на разбирането за необходимостта от реформи, няма достатъчност в човещината да помагаме на болните хора, вероятно няма достатъчно и други неща. Но каквито и да са отговорите изводът е ясен и лесно разбираем - има достатъчно данни как по-качественият метод на лечение е и финансово по-ефективен. Или как всеки човек трябва да си задава въпроса „Бих ли спасил човешки живот, ако мога?!” Отговорът е еднозначен и ясен – за човека. Аз като лекар и напълно убеден, че е така за всички колеги казвам, че го правим и като призвание и като убеденост и като ежедневие.

Ние лекарите, обаче не можем да прескочим макрорамката в която сме поставени, но ние не правим макрорамката. Аз съм убеден, че участието на държавата у нас не е достатъчно - не се отделят достатъчно финансови средства за по-мащабно развитие на трансплантацията, а влиянието на чиновника не е полезно и е по-важно от това на професионалиста. И фактите го потвърждават – броят на бъбречно трансплантираните у нас на 1 млн население за 1 година е нехуманно по-малък в пъти в сравнение с този на нашите съседи – европейски и не европейски страни с изключение на Македония.

Република Хърватска, влязла в Европейския съюз доста след нас, с население малко под 4,5 млн има над три пъти повече бъбречно трансплантирани пациенти от България, периода на изчакване за пациентите от листата на чакащите трансплантация е само месеци и тази държава дори предлага трансплантации на чужди граждани.

И така, ако бъдат трансплантирани например половината от пациентите на диализно лечение към момента, ще се постигне намаление на разходите за диализно лечение с поне два пъти. Тази нетайнствена стратегия работи успешно в много страни т. е. не е необходимо да се преоткрива.