ГАНЧО ЧУРКОВ

Мразовит февруарски следобед, озарен от яркото „зъбато“ слънце. Малка стаичка с печка на дърва. В нея цветя, една малка масичка, до която на колене стои млада жена и рисува. Това не е художествен разказ на средновековен писател, това е Наталия, която рисува поредната си картина. Тя използва недоразвитите си ръце, с които е родена, но дори с тях държи здраво четката и твори. С душата си. Усмихната.

Родена на 4 декември 1973 г. в Ловеч, тя изразява своя поглед за заобикалящия я свят върху фаянс, теракот и платна вече 25 години. С четка и с пръсти. Казва, че се е вдъхновила от Винсент ван Гог. „И той е бил със затруднения като мен и това ме накара да се интересувам от изкуство“, казва тя. За нея рисуването е смисъл на живот, дал й искрата светлинка в тъмния тунел редица пъти през годините. „Благодарение на изкуството не чувствам самотата, не я познавам, тя за мен е чужда“, споделя талантливата ловчанлийка.

Въпреки свенливостта и скромността си, въпреки строгия подбор на думи и силно притеснение тя споделя, че животът й щял да бъде много по-различен без помощта и закрилата на нейни приятели.

„Един ден, когато рисувах картина върху фаянсова плочка, един приятел влезе и ме видя. Тогава той каза - ти имаш талант. И ме записа на курсове и ми ги плащаше. Без неговата помощ нямаше да постигна нищо.“ Тази емоционална изповед за милосърдието и добротата на българина тя назовава без имена и без лица. Тя си ги знае. За себе си. И не парадира. За нея е важно, че не е сама, че е обградена от приятели, които обичат душата й и не виждат нищо друго освен доброто й сърце.

Когато я заварих, рисуваше стара варошлийска къща с много цветове. Пъстри и разноцветни, както вижда света - ярък и необятен. Постимпресионистично, в стил като нейния идол - ван Гог. През годините образите на велики български комици, като Георги Парцалев и Григор Вачков, са оживявали от четката й. Защо ли точно комици? Може би защото гледа на живота с надсмешка, защото е по-силна от жестоките му и несправедливи удари.

През всичките 25 години Наталия е имала три изложби - в Ловеч, Севлиево и Габрово. „Имаше много хора, макар и изложбите ми да бяха скромни“, казва тя и допълва, че не се прехранва с рисуването.

Дарявала е картините си на фалиралата фондация „Българска традиция“, подкрепяща хората в неравностойно положение. На въпрос къде мечтае да реализира своя изложба, тя дълго мълчи и се усмихва. Плахо. „В Париж“, отговаря с наведена глава и допълва - „но способностите ми са недостатъчни за там.“ Според нея в Париж могат да имат изложби само велики художници, с велики възможности и талант.

Въпросът ми къде се вижда след десет години я втрещява. Тя не планува дългосрочно живота си, радва се индивидуално на всеки един ден, на всяка нова възможност, която й дава. „Не искам да ходя никъде, тук съм си добре.“

Последните й думи са красноречиви за това, че на човек му трябва малко, за да е щастлив и да се чувства пълноценен. България се гордее с теб и твоя несломим дух, Наталия, гордей се и ти!