На 18 юли 2018 да почерпят

Играчите на „Левски“ стоят час и половина в съблекалнята след отпадането

Ултрасите заградиха „Герена“

Делио Роси: Оставка? Не се предавам, но ще говоря с шефовете

Време е прокуратурата да се самосезира

„Левски“ направи всичко, за да отпадне от „Вадуц“ и успя! Феновете бесни!

400 проби за чумата във Франция, за да потвърдят резултатите Дават средно по 327 лв. на глава добитък под селекционен контрол

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 18 юли 2018

Феновете на „Левски“ поискаха оставката на Роси, опитват да нахлуят на терена (СНИМКИ)

Дуел за поръчки между Боинг и Еърбъс (ИНФОГРАФИКА)

Една нова кола на 400 души от населението По ръст на продажбите влизаме в топ 5 на ЕС

Бизнесменът Мирослав Хинков и съпругата му пътували в самолета, пуснат без проверка на Летище „София“ И двамата имали лиценз за пилот

Джихадистите се заканиха на Кипър, полицията отрича

Бойко Борисов: По време на мандатите на БСП сивата икономика става огромна Щом дойде наше правителство - изсветлява, заяви премиерът

Адвокат иска 100 000 лв. от прокуратурата Юристът се жалва, че е претърпял психическо напрежение и е уронено името му

Георги Балабанов: Театърът и политиката си приличат – задвижват се от задкулисие

Като „най-добрия филм за прехода“ у нас беше определен „Досието Петров“, с който беше открит 19-ият международен „София филм фест“ в НДК. Това безспорно е силна кинотворба на режисьора Георги Балабанов. Сценарист е Жан-Клод Кариер, носител на няколко награди „Оскар“. Участват някои от най-добрите съвременни български актьори – Михаил Билалов, Христо Шопов, Цветана Манева, Малин Кръстев, Ана Пападопулу и др. Въпреки че е фикционален, сюжетът звучи и достоверно, и болезнено актуално. Това е филм за илюзиите на прехода, който не си прави илюзии с нищо и ползва театъра като мащабна метафора за политика и мафия, въртележка на досиета, мутри и ченгета, едни и същи лица, но с различни маски – преди и след 10 ноември 1989-а. И Държавна сигурност обосновано заема особено място в този театър.

Освен кинодокументалист Балабанов е и театрален режисьор, възпитаник на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ . От 1976-а до 1980 г. работи в театър „Константин Величков“ в Пазарджик. Година по-късно вече е в СТФ „Екран“, където създава документални филми с много международни награди („Помен“, „Английски рог“, „Под шапитото“). Истинският му пробив обаче е във Франция, където след едногодишна специализация през 1988 г. започва работа в Театър дю Солей на Ариан Мнушкин. През 1990-а окончателно се заселва в Париж, оттогава е и сътрудничеството му с Arte France, която продуцира следващите му филми („Сянката на ловеца“, „Игри без правила“, „Граница на мечтите“ за Христо и Анани Явашеви и др.). На 23 и 25 март по време на фестивала Cinema du Reel в Париж се очаква премиерата на новата му документална лента „И балът продължава“ – избран е да се състезава в междунардния конкурс на най-големия френски фестивал за документално кино.

– „Досието Петров“ беше определен като силен и автентичен филм за прехода, а вие, г-н Балабанов, твърдите, че той дори не е политически филм. Защо?

– Защото не беше тази целта на филма. С Жан-Клод Кариер просто искахме да покажем задкулисията на театъра и политиката, манипулацията на хора и събития, често пъти оставащи скрити за очите на хората. Виждам обаче, че тук обществото категорично има необходимост от някой, който да формулира ясно същността на прехода. И да посочи фигурите зад кулисите. Разбира се, това е проблем на хората, които са родени преди 1989-а. В общи линии не е тайна, че нещата се повтарят.

– Филмът започва с бунт на актриса в съветска пиеса на сцената на Народния театър. Над парадния вход на националния театър победоносно се вее гигантски портрет на Ленин със сърп и чук. Звучи монолог от „Чайка“. После се споменават агентурните имена „Чехов“ и „Улянов“. Ленин и Чехов са най-важните ключове на филма. Случайно ли е това?

– Съвсем не! За мен Ленин олицетворява образа на една провалена идея, по-точно – кървава утопия. Затова под различни форми той се появява няколко пъти. А героите на Чехов бленуват за промяна, но не са действени: обречени са, защото не могат да я реализират. Точно това е и драмата на българското общество преди и след 10 ноември. Моята цел е да покажа истинското лице на трансформацията и нейните мащаби.

– Очевидно сюжетът е повлиян от класическата литература – особено „Фауст“ на Гьоте и „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. През колко варианта мина сценарият?

– През много. В първия вариант, който беше по-мащабен, действието се развиваше в Русия, героите носеха руски имена. В сценария бяхме вкарали разпознаваеми знаци от руската история и литература. Наистина, права сте, в самото начало с Жан-Клод Кариер имахме идея филмът да започне с ефектна сцена от драматизирания роман „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Но впоследствие тази идея отпадна. Особено след като посетихме Москва, когато Путин вече беше поел управлението в свои ръце и имперското му величие в очите на руснаците нарастваше все по-лавинообразно. Обстоятелствата ни отказаха. Така историята се случи в България.

– Във видеообръщението си към българските зрители Жан-Клод Кариер, който не можа да присъства на прожекцията в зала 1 на НДК по здравословни причини, подчерта, че „за да стигне до някъде една история, тя трябва да тръгне от някъде“. В случая локацията е категорична. Случайно ли е това?

– Съвсем не. Избрахме България, а не Чехия или друга страна от Варшавския договор, защото светът знае малко за истината на това общество, как точно беше употребено. Първо в услуга на съветските интереси, а сега в услуга на американските. Манипулацията е стар инструмент на властта.

– Манипулацията, властта и контролът са основни теми на филма. Изхождахте ли от личен опит, чувствахте ли се потърпевш от режима?

– Никога не съм се чувствал по този начин. Моят случай не е такъв. Считам обаче, че именно по това театърът и политиката си приличат – и двете са задвижвани от задкулисна манипулация. Но докато в политиката манипулацията убива, в театъра – извисява. Най-добре ще е да се стигне до катарзис. Но и това е рядко явление.

– Твърдите, че не ползвате прототипи, но един от най-силните ви герои е агент Карамазов (в ролята е блестящият Валентин Ганев), псевдоним на продажния журналист Константин Искров, дълбоко замесен с мафията и ДС. Тук определено сте имали предвид конкретна личност?

– Не (усмихва се).

– А какво ще кажете за агент Улянов, описан в женски род: като „поетеса и дисидентка“. Споменава се бегло, но не става ясно коя е?

– Тя е писателка. Но не знам коя е… ( усмихва се пак).

– Героите ви изцяло профанират истината, плащайки жестока цена за нея. Каква е истината за българския преход според вас?

– Ще цитирам думите на Кариер относно истината в сценария: „Най-добре е да се пишат измислени неща. После изведнъж ще се окаже, че колкото повече сме измисляли, толкова повече се доближаваме до истината.“ Както вече казах, истината е, че у нас властта слугуваше първо на съветските интереси, а сега и на американските. Нещата са очевидни. Но не съм аз този, който ще даде дефиниция или ще обясни същинския проблем на прехода.

– Затова сте ползвали консултациите на д-р Николай Михайлов, който ви е помагал не само на езиково и лексикално ниво. На фона на лудостта на прехода кадрите в психиатрията стоят доста реалистично. Но и символично.

– Абсолютно. Точно това беше идеята. В самото начало имахме идея за повече сцени в психиатрията, но и това отпадна. Въпреки че е ясно защо навремето само в лудницата човек е могъл спокойно да извика: „Долу Тодор Живков!“ Както знаем, театърът и животът са едно цяло.

– Емигрирахте във Франция по политически причини?

– Не емигрирах. Просто заминах по естетически причини. (Смее се.) После се превърнаха в етически.

– Някога съжалявали ли сте за избора си?

– Никога. Съдбата винаги е била щедра към мен. Никога не забравям тези, които са ми подавали ръка. Не само в миналото, но и в наши дни това е рядкост.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.