“50-те, 60-те и 70-те години на ХХ век бяха златните години на киното, което вече го няма. Днес в Италия кино се прави според изискванията на телевизиите. Те казват “тази сцена не може да се излъчи в 20 часа” и я изрязват. Навремето имаше истински продуценти, сега тази роля играят разни чиновници в тв каналите или в министерството. Те решават какво да се снима”, заяви вчера пред журналисти известният италиански актьор Франко Неро. Той е гост на 19-ия международен “София филм фест” и снощи бе удостоен с Голямата награда на София.

В програмата на фестивала е включен както уестърнът “Джанго” (1964), превърнал Неро в световна звезда, така и премиерният “Децата на Маам” (2014), в който той изпълнява съвсем малка роля (на цар Ирод), за да подкрепи младия режисьор Паоло Консорти. Костюмите са дело на българския дизайнер Иван Донев.

“Навремето режисьорите бяха най-добрите актьори в Италия. Те отиваха при продуцента, разказваха му своята идея за нов филм, опитваха се да го убедят да го финансира, като го изиграваха пред него. А продуцентът трябваше да осигури разпространението на филма в поне четири държави и евентуално да намери някой копродуцент. Филмите се снимаха по 10-12 седмици и имаха ясен път. Появи се обаче телевизията и това нанесе удар по киното в Италия”, допълни Франко Неро. Актьорът твърди, че първият важен съвет е получил от режисьора Ермано Олми. Той забелязва таланта му и му казва: “Бягай в Рим.”

Другият голям кинаджия, който съдбата праща в живота му, е режисьорът Джон Хюстън. Тогава Франко е асистент във фотостудио. Влиза непознат фотограф по своя работа, моли младежа да му позира. Оказва се, че работи за продуцента Дино де Лаурентис, който показва снимките на Хюстън, а той го харесва за ролята на Авел в “Битие”. “Той беше моят Пигмалион в живота и киното”, спомня си Неро.

Актьорът харесва и Тарантино, който засне римейка “Джанго без окови”. Когато се срещнали, италианецът бил изумен, че Куентин не само познавал филмите му, а цитирал негови реплики. “Оригиналът и римейкът са много различни, но гениалността на Тарантино е, че успя да ги направи много близки”, допълни Неро. А по-късно отдели 10 минути за въпросите на “Труд":

- 53 от 73 - знаете ли какво означава това, г-н Неро?
- (Замисля се.) Може би... три четвърти.
- Ако смятам добре, толкова са годините, които сте отделили от живота си на киното...
- (Смее се.) Знаех този отговор, но не исках да го кажа.
- Е добре, поемам вината за издадената тайна. А вие казвали ли сте си някога: Ех, ако можех да не съм изгубил онези първи 20?
- Не можех да започна по-рано, защото учех, работех, постъпих и в университет. Много е важно, преди да избереш кариера в киното, да имаш добро образование. Но тези “изгубени” 20 години ми бяха изключително полезни за последвалите 53, защото постоянно гледах филми. След часовете в училище отивах в киното към 3 часа следобед и се прибирах вкъщи към 8 вечерта. Учех уроците си нощем, за да гледам абсолютно всички филми.
- Всъщност сте учили математика, икономика, дори сте работили като счетоводител - с какво ви помогна това в актьорската професия?
- Винаги съм бил много точен в работата си. Точността е нещо изключително важно! Може би затова съм добър с цифрите, но не и с имената. При жена ми (актрисата Ванеса Редгрейв, б.а.) е обратното, затова съм й казал: Ти отговоряш за имената, а аз - за цифрите (смее се).
- Точността е била изключително важна и за много от героите ви стрелци - при вас как е в живота?
- О, много съм добър! Зодия Стрелец (показва как се опъва тетивата на лък).
- Големите герои от уестърн филмите през 60-те и 70-те, с които станахте известен, вече ги няма. Каква е разликата между тях и днешните екшън герои?
- Разликата е, че през 60-те и 70-те героите - тоест актьорите, защото за публиката те бяха едно и също нещо - наистина бяха звезди. Нямаше телевизия и ходехме специално на кино, за да ги гледаме. Сънувахме тези хора. Мечтаехме си да ги видим на живо, но тогава не се правеха такива срещи с публиката, както е сега. Нямаше световни рекламни обиколки, кампании и т.н. Мисля, че колкото по-малко се знае за актьора и за неговия личен живот, толкова по-добре стои той на екрана. Защото за теб, зрителя, той е някаква мистерия.
Знаете ли, аз може би съм единственият актьор в Европа, който никога не се е снимал в реклама. Всички големи американски актьори са го правили с изключение на двама - Робърт Редфорд и Ал Пачино. Как мога да съм звезда в очите на публиката, ако след някоя интересна роля в киното се появя примерно като Антонио Бандерас в тв реклама и се опитвам да продам на зрителите кафе, вино, дъвки и т.н. Но за съжаление днешният свят е такъв. Актьорите вече са милиардери и колкото повече имат, толкова повече искат.
- Споменахте Ал Пачино. Един от неговите принципи, които преподава на младите актьори, е: “Не играй!” Това ли е според вас ключът към добрата актьорска игра?
- Зависи. От много неща. Не винаги е така, защото ние, актьорите, сме като хамелеони - сменяме различни роли. Но трябва да бъдем и себе си, да сме естествени.
- Упражнявайки професията си, актьорът израства и като човек. Какво научихте вие, пребивавайки в киното, за живота, за хората, за любовта...
- Превъплъщавайки се в много и различни образи, човек не само добива изключителен опит, а и става по-мъдър. Аз избрах да водя обикновен начин на живот. От 50 години се занимавам с едно селище с деца сирачета. Харесва ми да си играя с тях, да бъда сред тях. Обичам да ходя за риба. Наистина живея много, много просто - предимно на открито. Не съм от хората, които ходят по барове и нощни клубове.
Колкото до любовта... какво да ви кажа. Когато е млад, човек се кара, избухва много лесно и казва неща, без да мисли. По този повод съм си измислил една поговорка. Наричам я Десетте “П”, тъй като на италиански всички думи в нея започват с “п”: prima, pensa, poi, parla, perche, parola, poco, pensata, porta, pena (изброява ги една по една на десетте пръста на ръцете си). В тях е събран смисълът на принципа, който се опитвам да следвам: първо помисли, а после говори, защото слабо обмислените думи причиняват болка. От тях наистина може да боли. На това ме научиха тези дълги години в киното. С времето и с натрупания опит човек много се променя. Става родител, после има внуци, племенници и т.н. Научава се да приема много неща...
- Казахте, че си играете с децата от дома за сираци. Самият вие сте баща, а имате и петима внуци - какви са вашите игри? Пистолети, каубои има ли в тях?
- Пистолети - не. Имам къща на село, извън Рим. И когато синът ми дойде с внуците, играем футбол. Примерно дядо, син и трима внуци срещу който е на разположение в селото... Всеки от внуците ми е различен, затова имаме различен подход към тях. Според талантите им. Най-малката например я подготвяме за професионална тенисистка, тя е на 10 години и се занимава много сериозно...
- Щом сте толкова щастлив, защо чакахте около 40 години, за да се ожените за любимата си жена?
- О, аз изобщо не съм чакал (смее се). Истината е, че с Ванеса се оженихме още преди 40 години, но никой не разбра. Тя обаче си загуби халката и затова през 2006-а се наложи пред всичките ни деца и внуци да й дам нова (смее се).