Нана Джорджадзе е сред най-интересните и уважавани съвременни европейски кинорежисьори. Родена е на 24 август 1948 г. в Тбилиси, Грузия (тогава все още в СССР), но е космополит – живее и работи в Германия, Франция, Русия… През 1987 г. режисьорският й дебют „Робинзониада, или моят английски дядо” й носи Златна камера от Кан, а десет години по-късно нейният „ 1001 рецепти на влюбения готвач” е номиниран за „Оскар” за най-добър неанглоезичен филм. Зрителите у нас познават и „Лято, или 27 изгубени целувки”, а „Русалке моя, моя Лорелай” бе показан на тазгодишния „София филм фест” в НДК. Нана никога не изменя на себе си – филмите й разказват "малки", много човешки и забавни любовни истории.

Джорджадзе беше председател на Балканското жури на фестивала, а в събота получи и Голямата награда на София. Ден преди това даде специално интервю за „Труд”

-Нана, отново сте в България, но този път като председател на Балканското жури на 19-ия „София филм фест”. В конкурса имаше 11 филма – какво е според вас новото кино от този район на света?

-Новото балканско кино е интересно и поетично. Много чувствително, драматично, емоционално и наситено с чувство за хумор. Тези 11 филма се оказаха доста различни, защото хората, които живеят на тази малка от географска, но много богата от кинематографична гледна точка територия, си намират собствени теми. Да, повечето са копродуцкии и авторите им взаимно си влияят. Но това взаимно влияние, съчетано с оригинален поглед към света, ражда значими филми. На мен балканското кино ми е изключително интересно, защото в него има много човещина. То не е изсмукано от пръстите, а разказва истински човешки истории. Хората разказват за себе си, за съседите си, за приятелите си, за своето минало, за страната си, за любовта и омразата си с много искреност и емоция – това е най-важният момент.

-Режисьорите у нас често биват обвинявани от критиката, че правят регионални, а не глобални, общочовешки филми, което пречи на разпространението им в чужбина…

-Никога не съм разбирала какво означава глобално кино. Филмът е като стихотворение – в него пишеш за себе си и колкото по-искрено, колкото по-интимно пишеш за малки, лични неща, толкова по-глобален ще е резултатът и ще могат да те разберат хората навсякъде по света. Защото искрените чувства са еднакви, независимо къде живеят хората.

-А усеща ли се все още болката от трудните години след 1989-а в балканското кино?

-Аз съм особено чувствителна към тази болка, защото моята родина непрестанно я изпитва. И досега сме в състояние на война с Русия, която окупира една трета от територията на Грузия, а руските танковете продължават да стоят на 25 км от Тбилиси. Днес от 4,5 милиона жители в Грузия един милион са бежанци – без дом, без покрив, прогонени от своята територия. И когато човек знае какво е болка, драма, трагедия, когато всичко това го е преживял лично, той няма как да не разбира болката на другите. А на този, който не е виждал никога подобни неща, му е трудно да си представи чуждата болка и трагедия. Може би и заради това усещам болката в балканските филми.

-Споменахте конфликта между Грузия и Русия, а вашият най-нов филм „Русалке моя, моя Лорелай” е копродукция между Русия и Украйна – други две държави във военен конфликт…

-Да, така е. Но има и друго – политиците сеят ненавист, а аз не мога да живея с ненавистта. Мога да живея само с любов и уважение. И ако в своите филми и снимачни екипи се старая да обединя врагове, то е защото тези врагове са хора, които умеят взаимно да се обичат и уважават. Тоест ние си оставаме близки, колкото и политиците да се опитват да ни направят нечовеци. Така или иначе, ние сме хора. А има и момент на прошка. И навярно по-често трябва да си прощаваме. Ако не умееш да прощаваш, ако не умееш да обичаш, ти ще тровиш своята душа, сърце и ум.

-Конфликтът между Русия и Украйна е не само на политическо ниво, а се пренася и сред хората на изкуството - оправдано ли е?

-Да, точно така е! Защото за съжаление много хора на културата загубиха достойнството и себеуважението си. А когато човек се продава, губи творческата си свобода. Мнозина се продават, но това е личен избор и нека сами платят цената за него. Аз не съм техен съдия.

-Член сте и на Европейската киноададемия – защо според вас и двата най-добри филма на 2014-а, руският „Левиатан” и полският „Ида”, предизвикаха шумни спорове в родините си?

-Извинете ме, но това, че никой не е пророк в собствената си държава, не е изречено вчера. Христос го е казал още преди 2000 години. Всичко е нормално. Успехът винаги идва отвън - така е правилно. Така и било и така ще бъде.

-И при вас е така…

-Именно.

-Имате Златна камера за дебют от международния кинофестивал в Кан, през 1997-а вашият „1001 рецепти на влюбения готвач” бе номиниран за „Оскар” за най-добър неанглоезичен филм. Тоест можехте да правите скъпи, мащабни продукции, а вие все камерни истории за любов и обикновени хора разказвате – защо?

-Аз не умея да снимам блокбастъри. Първо, защото не са ми интересни. Второ, боя се от големите пари. Когато в киното се влагат огромни суми, аз се страхувам, защото това е отговорност. Знам, че моите филми никога няма да донесат значителни приходи, затова нямам право да харча много пари. А малките истории, които обичам да разказвам, просто съм длъжна да ги чувствам, да ги обичам, дори да живея с тях – това е киното, което уважавам. Да, бъдещето сигурно е на филми със супергерои и спецефекти, в които дори не е нужно да шиеш костюми, защото са в 3D и компютърът ще направи всичко, както пожелаеш, но на мен това не ми харесва. Продължавам да обичам старомодни неща. Обичам всичко да е истинско. Обичам да усещам енергията от старите фотографии. Обичам да се докосвам до стари вещи и изтъркани дрехи, които носят енергията на толкова поколения и човешки съдби. Харесва ми да разказвам за простички неща, които за мен са изключително важни. Кажете – какво може да бъде по-важно от любовта в този живот?

-Нищо. От нея тръгва всичко…

-Разбира се! Емоции, чувства, това, което виждаш и което си преживял и си позволил да мине през теб – само това остава в живота ти. Всичко останало може да изчезне. Всичко материално изчезва за секунда. Само това, което носиш в себе си, остава при теб. Ето за тези неща обичам да разказвам във филмите си.

-А как се раждат вашите герои – от случайни познанства, събития, може би сънища?

-Не, нямам киносънища. Сънищата ми са доста странни. Уж спя, а разбирам, че не спя. Случва се нещо, усещам, че това е реалност на сън, а после то задължително се случва наяве. Дори не си спомням да съм сънувала нещо, и то да не се е сбъднало. И не става дума за нещо, хрумнало ми току-така, а за сериозни неща. Включително политически и глобални. А героите във филмите ми се раждат съвсем случайно, в абсолютно незначителни моменти от живота ми. Уж ги забравям, но после повеждат филма ми в някаква различна посока. Първият тласък обикновено е дребна, незначителна, но за мен самата – изключително важна случка.

-Във всички европейски държава се повтаря една мантра - американското кино уби европейското. И вие ли така мислите?

-Не! Няма как да го убие! Уби киноразпространението. Ходя често на фестивали, които се занимават с интелигентно направени арт филми. Когато ги гледаш, разбираш, че това кино не може да бъде убито. Иначе да, Холивуд агресивно завладява екраните, защото хората ходят и им е интересно да гледат това. И ти нищо не можеш да направиш, а не е и нужно. Но ще ви кажа друго - човек не може да има милиони приятели, има пет-шест, които могат да живеят в различни държави, но когато гледат това, което си направил, и то им хареса - ето, това е щастие!

-Преди прожекцията н „Русалке моя…” споменахте, че вероятно ще снимате копродукция с България - за какво става дума?

-Надявам се да се случи. А за какво ще бъде? За любов, разбира се, за какво друго бих могла да разкажа в мой филм?! (Смее се.) За любов и омраза, за ревност, отмъщение, наказание… за всички тези човешки емоции. Заглавието е „Червеният ангел, или нощните вещици”. Така се казвал един батальон от жени пилоти по време на Втората световна война. Били са на възраст от 18 до 25 години, но от тях са се страхували като от огън, защото са били абсолютно откачени. Летели само през нощта, а германците ги наричали „нощните вещици”, но за обикновените хора били червените ангели. Страхотна компания ще бъдем…