Тя е партиен инструмент за овладяване на електората зад граница

Все по-често напоследък се учудвам на българската администрация, която хвърля пари и хаби нерви за празни усилия. Като конкурса за избор на директор на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Резултатът бе предварително известен - момчето на една парламентарна партия седна на шефското кресло.

Самата партия - ВМРО, може да бъде доволна, защото за пореден път взе своята ”квота” от властта, за която смята, че й се полага по право. И по наследство. А конкурсът за директор бе една заблуда за публиката - то не бяха публично излагане на концепциите на кандидатите, то не бяха стенограми на събеседванията от комисията, то не бяха други чудесии. Накрая младежът Борис си взе своето, своето взеха и неговите ментори. Тогава защо хабихме нерви и публични усилия? Много по-просто и бих казал, естествено, би било вицепремиерът Кунева да реши въпроса с една заповед, която премиерът да подпише. И пито-платено, на власт сме, в правото сме да избираме кадрите, с които ще работим. Ама не - конкурс!

Както се казва, тези, които пробутаха Борис Вангелов Борисов начело на ДАБЧ да му берат греха. Мисълта ми е е друга - имаме ли нужда от такава институция като ДАБЧ? Отдавна си мисля, че в този си вид тя е ненужна. Колко по-рационално би било проблемът с българското гражданство да бъде прехвърлен изцяло към Министреството на правосъдието. И без това то е най-важната брънка от институционалната верига, която кандидатите за гражднство трябва да преминат, за да получат заветния български паспорт. Това би могло да се окаже и удар по традиционната корупция, с която се свързва процедурата за българско гражданство, скандали, които избиват отвреме навреме в публичното пространство. В това число и срещу известните посредници, един от които дори има офис на втория етаж на сградата, в която се помещава централата на партията майка на ДАБЧ.

Мястото на останалата част от дейността на агенцията е във външното ни министерство. Особено по отношение на новата ни имиграция, която, както се оказва, е и активен електорат. Външно със своите структури може да осъществява общата политика за укрепване на авторитета на България, доколкото такава има, да поддържа жива връзката на българите по света с родината. Иначе би продължила практиката на два държавни центъра за работа с диаспората, единият от които чрез ДАБЧ се превръща в партиен инструмент за овладяване на електората, който живее зад граница. Специално внимание трябва да бъде отделено на българските малцинства в съседните ни държави, в Украйна и в Молдова. С една забележка - терминът „българско малцинство” не се отнася за Македония, но грижата за хората с българско самосъзнание там трябва да бъде приоритетна.

Подобна идея за премахването на агенцията няма да се хареса на определящите се като патриотични партии тъкмо заради задграничния електорат. Но това не значи, че трябва да мълчим.