Разходките на софийските паметници

ВЛАДИМИР ГАДЖЕВ

Миналия петък въздухът в Народното събрание отново бе разклатен от набъбващото празнодумие за съдбата на два от софийските монументи - Паметника на Съветската армия и паметника “1300 г. България”. Приносът този път бе на депутата от Реформаторския блок (РБ) Петър Славов с питането му към министъра на културата. Получи, разбира се, гневен отговор от Вежди Рашидов, който вече беше коментирал въпроса и доказал защо не трябва да се рушат паметници.

Впрочем в момента се набират средства за реставрационни работи по Паметника на Съветската армия. При подготовката за отбелязването на 70-годишнината от края на Втората световна война и обновяване на монумента се разбра, че под постамента му има големи зали, чиито пространства могат да се усвоят по най-различни начини. Част от специалистите се ориентират към организиране на музейна сбирка, докато други са на мнение, че тези пространства могат да се обживеят с по-адекватни на съвременния живот форми.

Някои от софийските паметници имат “странния навик” да напускат местата си. В незнаен ден и час техните пиедестали опустяват, за да ги открием на ново, съвсем неочаквано място. Мотивацията за “пътешествията” им много често има политически привкус, макар понякога да съзираме и чисто конюнктурни съображения. Интересното е, че също по странно стечение на обстоятелствата някои от “разхождащите се” паметници се озовават далеч от сърцето на града (при комунизма) или пък близо до представителни държавни сгради (при демокрацията).

Като цар на животните, който да бди над душите на загиналите незнайни воини, пръв напуска планираното убежище до южната стена на храма “Св. София” бронзовият лъв на скулптора Андрей Николов. Увлечени от миража на “светлото комунистическо бъдеще”, управниците от следвоенните години запокитват лъва на пътя към т.нар. пионерско градче в Панчарево. Там монументалната скулптура прекарва няколко десетилетия до момента, в който за отбелязване на 1300-годишнината на българската държавност арх. Никола Николов получава задачата да преустрои пространствата около храмовете “Св. София” и “Св. Александър Невски” и най-после да създаде Паметник на незнайния воин (1981 г.). Той реанимира старата идея и въпросният лъв заема изначално определеното му място.

Не минава и без обструкции от политическото управление на Българската народна армия. На пресконференцията през 1981-ва те промърморват нещо за религията като опиум на народите, за недопустимата според тях близост на вечния огън с христианския храм и т.н. Но генералите отлично съзнават безсилието си пред височайшето партийно разпореждане, доверило задачата на доказано талантливия архитект. Никола Николов я разширява, монтирайки в непосредствена близост скулптурната група на Любомир Далчев “Войниците на Самуила”. Така пространството се оформя като пантеон на незнайните воини, паднали по различно време в защита на България. Сега към ослепените си воини се присъединява и самият цар Самуил с паметник на скулптора Александър Хайтов.

Лъвът на Андрей Николов е последван от паметника на отец Паисий (1965 г.), дело на скулптора Михаил Симеонов. Първоначално той е монтиран в южната страна на храма “Св. София”, но според редица мемоари Тодор Живков не го харесва и след бурна среща с автора (в присъствието и на Дечко Узунов) отменя работата му върху паметник на Априлското въстание. Симеонов емигрира и по-късно създава прочутия бронзов слон пред сградата на ООН в Ню Йорк. А бронзовият отец Паисий напуска мястото си, за да се върне по-късно (заслугата е на Светлин Русев) отново край столичния храм.

Двата примера са сред най-показателните в досието на тоталитарния режим, защото илюстрират зависимостта на артистичните идеи от капризите на властта. Но остатъците от този манталитет личат и днес. Паметникът на българските летци, финансиран през 1941 г. от Академичния аероклуб, е дело на скулптора Васил Гачев. Поколения столичани го помнят в парка “Заимов”, докато през 90-те години с изненада го откриват в градинката до Народното събрание. Следва натрупване на допълнения, оформящи цял мемориален кът - плоча от Клуба на летците “Кап. Димитър Списаревски” (1994), а след това и нова плоча, посветена на българските парашутисти. Уточнена е епохата - 1912-1945 г. Което навярно събужда състезателна страст сред софийските общинари и през 2007 г. в Южния парк се монтира паметник на летците изтребители, защитавали София от бомбардировките през 1943-1944 г.

Споменаваме само няколко от паметниците, за чиито разходки никой и никога не е питал гражданството. Към тях се добавя и поредицата от дарителски жестове, обогатили софийския пейзаж с нови и нови паметници. Първа изниква странната бяла пластика с крила, монтирана на западния вход на Градската градина в началото на 90-те. През 1995 г. я последва паметникът на Стефан Стамболов (дело на Иван Славов и Александър Стефанов) в градинката срещу Военния клуб. В по-ново време практиката продължава чрез паметниците на Светослав Лучников (скулптор Данко Данков) в градинката зад някогашната трамвайна “стъклена спирка”, на Георги Марков (автор пак Данко Данков) на днешния пл. “Журналист” и т.н. За всички тези паметни знаци никой не се допитва до столичното гражданство или поне до гилдията на художниците. До онзи миг, в който зам.-кметът на София Тодор Чобанов започва подозрително настойчиво да се позовава на общественото мнение. Досещате се - става дума за монумента “1300 г. България”, който също не е харесан от Тодор Живков. Заченат в тоталитарно време, паметникът има лошия шанс да бъде изоставен на произвола на съдбата и да обрасне с манипулативни неистини. Ето четири от тях:

1. Войнишкият паметник, за който се говори, че ще бъде възстановен на мястото на монумента на скулптора Валентин Старчев, никога не е бил на това място. До края на 70-те години на ХХ век той се издига срещу входа на казармите на Първи и Шести пехотен полк, откъм несъществуващия вече пл. “Баба Неделя”. Възстановяването му на предишното място е практически невъзможно.

2. Първоначално се събаря дясната тухлена стена на паметника, защото тя, подобно на днешния монумент “1300 г. България”, е пред рухване и представлява опасност за минувачите.

3. Не е вярно, че войнишкият паметник е ликвидиран заради строителството на НДК! На неговото място известно време се издига зданието на модна къща “Лада”, което наистина е премахнато при изграждането на двореца.

4. Преди 1996 г. се издават удостоверения за актуално състояние на обектите, които играят ролята на Акт 16 в съвременното строителство. В този смисъл е некоректно действащата днес законова база да се използва за градежи от повече или по-малко далечното минало.

По всичко личи, че Столичната община, влязла във владение на паметника “1300 г. България” от 2006 г. и безсилна сама да реши проблема, прехвърля отговорността върху обществото и силно се надява колективното мнение да повлияе върху окончателното решение. Което е некоректно като поведение - от една страна, но подсказва и липсата на компетентни звена в общинската структура - от друга.

Нека припомним за съществуването на поста главен художник, съответно и на главен скулптор в София, който навремето наистина има отношение главно към парковата и уличната декоративна пластика, но гласът му се чува и при издигането на паметници. Такава служба днес няма! Което означава, че за лекуването на колективната амнезия, от която страда българското общество, се разчита единствено на силата на индивидуалната историческа памет.

Коментари

Задължително поле