Пълни трибуни за битката за Пловдив

Събуждането на гиганта Серия А

На 18 август 2018 да почерпят

Григор Димитров загуби доиграването на мача от трети кръг срещу Новак Джокович в Синсинати

МВнР: Няма данни за пострадали български граждани при тежкото наводнение в Южна Индия

СПИН мори мъжете 6 пъти повече от жените у нас Новорегистрирани са 139 представители на силния пол срещу 22 на нежния

Бербатов е сензационна опция за „Юнайтед“

Мотоциклетист е с опасност за живота след катастрофа във Варна

„Лудогорец“ губи вратар за дербито

Германия отваря вратите за чужденци Бежанците не отговарят на нуждите на Берлин

Труд Уикенд – един вестник за два дни

Пиян пациент опря ножица в гърлото на медицинска сестра в Търново Ръководството на областната болница сезира прокуратурата

САЩ изтеглят 200 милиона долара от стабилизационния фонд за Сирия

Ангела Меркел очаква сложни разговори с руския президент утре в Берлин

Оръжеен бос фалирал „Олимпик“ В Испания развивали дейност без лиценз

Художникът Ивайло Мирчев на 60: Дуенде в ателието на майстора

Някога, по времето на социализма, това ателие на „Славянска” е едно от най-бохемските места в София. Безкраен купон. „Бийтълс, Ролинг Стоунс, любов и много бачкахме. Както живееше младостта си нашето поколение.

И изведнъж преди 3 години най-неочаквано го набедиха, че през 1976-а е било явочна квартира. Без да съм знаел. При това го научих от вестника. Аз осъдих комисията по досиетата, защото първо мен трябва да уведомят. Сега обаче каквото и да казвам, може да прозвучи като оправдание. Пък няма за какво да се оправдавам. Но го преживях много тежко. Отказах се от всичко, от всякакви постове. И професорското място в академията щях да напусна, но имам отговорности, дъщеря… нужни са ми някакви постоянни доходи.”

Донякъде и за да възстанови честта на самото невинно бохемско ателие, професор Ивайло Мирчев го отваря за една от изложбите по повод 60-годишнината си. Казваше се „Упражнение по живопис”, а последната – „Живопис”, приключи миналата седмица в галерия „Астри”.

Преди месец професорът получи наградата на името на Владимир Димитров-Майстора, така че с пълно право може да се твърди поне за цялата 2015-а година:

Това е Ателието на Майстора.

Но е ателието

на двама майстори

Строено е от бащата на художника – Никола Мирчев, голямо име в българската живопис. Негово е едно изключително драматично платно – „знаково” за стила на социалистическия реализъм, но много силно и изразително като художествена творба – „Разпит”, познато от учебниците на всички, които през 1989 г. са били навършили поне 25.

„Не мога да кажа, че съм изпитвал някаква особена гордост от това, че картина на баща ми е в читанките. Не си спомням даже да съм изпитвал нещо.

Имах много щастливо и весело детство, детството въобще май е най-хубавата част от живота. То беше и защото майка ми и баща ми много се обичаха и ние със сестра ми израснахме в прекрасно семейство.”

Семейството впрочем, макар и на комунисти, спазва традициите и празнува всички православни и еврейски празници, защото майката Лиза е еврейка: И Великден, и Песах, „само че се правеха еврейски печени яйца, които се боядисваха с люспи от лук. На Ханука пък ядяхме сладкиши”, разказва професорът.

Бащата умира от рак едва 52-годишен и рисува в това ателие само през последните 12.

„Наследих го на 19 и съм тук вече 41 години.

Баща ми беше чувствителен, нервен, принуден да участва в ужасни баталии. Израства с идеите на комунизма, съвсем млад е вече нелегален, издават някакъв малък вестник, хващат ги и е той осъден на 10 години строг тъмничен затвор. Бил е само на 21 и прекъсва учението си. Но идва 9 септември и той е освободен в същия този ден.

Много млади хора тогава са прегръщали искрено и безкористно този идеал, той бил много пленителен особено за раслите в бедност. Те не са знаели какво се крие зад образа на Сталин, какво е вършил комунистическият режим. Така че и след 9-и баща ми много активно се включва в обществения живот като един от агитаторите на социалистическия модел.

Безспорно беше много талантлив човек и за съжаление подчини своето изкуство на догматиката на социалистическия реализъм. Казвам за съжаление, защото тя действително ограничи полета на таланта му. Но въпреки това в картините му личи моженето на много кадърен художник.

Разбира се, че се гордея с него, защото на всичкото отгоре беше и много почтен.

Той се поболя и умря млад точно защото беше страшно чувствителен. Винаги се намираше в една гранична зона на съмнението, виждаше, че нещо се разминава с идеите му. Непрекъснато са го забърквали в партийни разни битки и коварства. Буквално го изцедиха.

Ами, той и в процеса срещу Жендов е употребен. Трябвало е да напише основния доклад, а Жендов му е бил приятел, при това също комунист. Представяте ли си какъв кошмарен вътрешен конфликт. След години плакал, че е участвал в погубването на един човек, но аз не съм присъствал, разказвал ми е го моят професор Светлин Русев.

Когато дойде демокрацията, на вас стана ли ви по-трудно? Все пак сте син на баща си. А в академията се развивате, ставате професор, та дори председател на Съюза на художниците.

– Никой в интерес на истината не ми е пречил. Аз бях вече асистент в академията, гледал съм си моята работа и си растях.

Запазих левите си убеждения, но винаги съм виждал недъзите на комунизма с всичките му ограничителни норми, които спъваха развитието на способните хора с неправителен произход. Не съм бил дисидент, разбира се, но съм имал своята съпротива. После не можех да стана ренегат, защото ненавиждам конформизма и всички ония, които за една нощ се обърнаха в антикомунисти, а преди това добре си похапваха.

За съжаление навремето ни хранеха с обещания и сега също нищо не се промени. Вярвахме, че свободата на инициативата при реална конкуренция ще даде възможност за изява на истинските способности. Претърпяхме пълен провал. Чистият капитализъм се оказа една от най-несправедливите системи. Левият модел също не е спасителен, защото той само харчи, докато другият се опитва само да натрупва. Май човешката алчност и несправедливостта са основните двигатели и провалят всички добри идеи. А когато са побългарени, става страшно.

– Вие сте Майсторът на 2015-а…

– Носителят на наградата, аз не съм майстор все пак. Направих няколко изложби за юбилея. Първата беше много голяма, в недостроената част на кюстендилската галерия и беше акция в нейна защита. Извадих непоказвани неща, упражнения с водни техники, индустриални пейзажи. Редуцирана, после я подредих в Пловдив. Третата беше в ателието за три дни, за да го реабилитам. Тя беше и едно преклонение към баща ми. Открих я на 13 ноември, неговия рожден ден. Нея пратих в Бургас. И четвъртата беше сега в „Астри”. Рисувал съм я специално за галерията – малки формати от Балчик. Нарекох я просто „Живопис”, защото представя моя възглед за живопис, без никакви претенции, без изхвърляния.

Не мога да дам точно определение на изкуството. Живеем във време, в което всичко е позволено в областта на изкуството, за зло или за добро. Дори и неща, които излизат извън моите разбирания за изкуство, не само естетически, но и извън моралните ми категории.

Този агресивен рационален американски модел, подкрепен от пари и програми, който се опитва да обяснява света и да му налага нормата си, ще изживее времето си. Не казвам, че няма интересни образци, но за мен е прекалено студен.

Както и да ми обясняват, че Деймиън Хърст е най-голямото величие в изкуството, колкото и да демонстрира своето надмощие в супергалерии на суперцени, успоредно с него има потребност и от някой много по-скромен като Ван Гог например, нали?

Аз следвам интуицията си на художник. Дори и не желая да я обяснявам, аз и не мога да я обясня. На базата на натрупаните умения, чисто занаятчийски, на базата на вътрешните си усещания, възпитание, манталитет, на слабостите и комплексите си, аз търся онова, което действително излиза от мен и се опитвам да бъда откровен.

Дали създавам красота, не знам. Нямам потребност да създавам красота, потребността ми е да изразя себе си. Изкуството се случва в оная тиха и необяснима зона, на границата между рационалното и вътрешните духовни състояния, които в крайна сметка са двигателите на човешкото поведение.

Има 5 крачки, които трябва да извървиш до статива и това е рационалното начало. После мен специално започва да ме води онова вътрешно съзнание. Понякога нищо не излиза и съм ядосан и съм огорчен от себе си и се чувствам бездарен, понякога тръгва и ми води ръката и се получава незнайно как. Отдавам предпочитание на онези свои картини, за които нямам обяснение как са станали. Било е дуенде.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.