„Обърнах се към съда в Страсбург със сляпа вяра в справедливостта, която идва оттам. Исках да ми се изчисти името, което беше опетнено пред цяла Европа и пред моето село. Надявах се на обезщетение...“ Така започва разказът на Димитър Дедов от велинградското село Драгиново, бояджия и строител. 52-годишен е, но изглежда състарен. Примигва притеснено – колко ще ми дадете? - и не се изненадва, че отговорът за възрастта му е грешен: „За 80 дни в килиите станах старец, сбръчках се, косата ми окапа...“

80 дни – толкова е лежал без вина по арестите в Словения и Унгария. Ето как описва сполетялата го беда:

„По време на едно наводнение през 2006 г. синът на жена ми от първия й брак откраднал международния ми паспорт от дома ни. Той после си призна, че го продал на някой си Рикси, пазарджиклия, залепили му друга снимка и го дали на друг бандит. Аз след две години забелязах, че го няма - като тръгнах за гурбет в Испания. Братовчед ми беше там и ме покани, че се търсели строители там. Извадих нов паспорт и тръгнах, за пръв път излизах извън България. Беше 21 януари. И гледай чудо – арестуваха ме на словенската граница! По европейска заповед за арест, издадена от Унгария с обвинение, че 31 пъти съм правил през тяхната граница трафик на хора с бус. Аз, който не съм мърдал от село и нямам шофьорска книжка!

Закараха ме в ареста в словенското Ново место. Назначиха ми македонец за служебен защитник, не им разбирах езика и не знаех какво се случва. По цели дни и нощи не можех да мигна и да преглътна залък – всичко ми се стовари като гръм от ясно небе и ме смаза. Мислех за жена ми Фанка, за децата - Рени беше четиригодишна, а Михаела в първи клас. Осъдят ли ме на 10 години, както се заканваха, те остават сираци. Като се поокопитих, писах на Фанка и 3 пъти звънях на нашето посолство, но оттам ми казаха да се оправям сам. Добре, че жена ми намери добър адвокат - Румен Апостолов от Велинград. Той задейства МВР и полицейското ни аташе в Словения и изпрати документи за невинността ми – от кметството, от паспортната служба, от КАТ... Независимо от доказателствата словенски прокурор ме прати на съд в Сопрон, Унгария. Там ми направиха очна ставка с жертвите на трафикантите. Пред 9 души ме изправиха и всички казаха: „Това не е Тони, който ни прекара, за пръв път виждаме този човек, не го познаваме!“ Последен влезе един сърбин и ми каза: „Друже мой, да пазиш свой пасош“ (паспорт- б.а.).

На 10 април ме пуснаха, извиниха ми се и аз се прибрах в Драгиново. Заварих къщата опразнена. Жена ми разпродала всичко - пералня, плазмен телевизор, за да ми осигури защита. Токът спрян, децата в друго село при майка й. Теглих 1000 лв. заем да се оправим. Още го изплащам. Разболях се и печеля малко. Здрав бях като камък и зъб нямах изваден преди ареста, а сега два пъти ме водят в интензивното със сърдечни кризи. Заради тях ми забраниха да работя, не бивало...Аз поработвам като тук –там като дърводелец, но момичетата пораснаха, искат своето, а аз не съм същият човек.“

Цялата му надежда била в евросъда. Писал до него още от килията в Словения. Съкилийник италианец го посъветвал:„ Пиши, братко, ти си живо нарушение на правата на човека.“ Адвокат Михаил Екимджиев му помогнал да прати жалбата си до Страсбург. Шест години оттогава Дедов всеки ден чакал отговор от „справедливите“ съдии там. И го дочакал.

„ Уважаеми Господине,

По повод вашата жалба, подадена на 14 юни 2008 г. и регистрирана под номер 36375/ 08 ви информирам, че Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ), заседаващ в едноличен състав ( G. Nikolaou, подпомогнат от докладчик ) между 2 октомври и 16 октомври обяви жалбата ви за недопустима.

Вземайки предвид всички представени материали и доколкото повдигнатите оплаквания влизат в кръга на компетенцията му, съдът прие, че условията за недопустимост, предвидени в членове 34 и 35 от конвенцията, не са изпълнени.

Това решение е окончателно и не подлежи на обжалване пред съда, включително пред голямата камара или пред друга инстанция. Трябва също така да привлека вниманието ви върху факта, че Секретариатът на съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с вас. Съгласно правилника на съда няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“

Сухото чиновническо изложение, несъвместимо с общите представи за съдебно решение, не е подписано от съдия, а от „ С.Костадинова, юридически секретар“ и е адресирано до адв. Екимджиев, който от своя страна го препраща до Дедов с кратка бележка:

„Уважаеми г-н Дедов, получих приложеното писмо от Европейския съд по правата на човека с което бях уведомен, че жалбата ни е обявена за недопустима. Както виждате, в решението дори не са посочени мотиви. За съжаление, въпреки категоричното си несъгласие с това решение няма процедурна възможност за неговото оспорване.“

Дедов се усмихва накриво: „Аз съм уж „уважаем господин“, но на село имат едно наум - евросъдът не ми верва, един вид...И аз не му вярвам вече и на всеки ще кажа: Не вярвайте сляпо на съда в Страсбург!

Адвокатът му Румен Апостолов не иска да се примири:

„Възмутен съм от отношението спрямо доверителя ми! Прокуратурата в Шопрон е категорична: човекът е лежал невинен! Колегата Екимджиев е пратил в Страсбург около 20 документи, които го доказват необоримо. Защо са решили и то „окончателно“, че жалбата е недопустима? Не се мотивират – защо отказват правосъдие на един български гражданин? Членовете от конвенцията, които цитират, са много общи, без оглед на случая. И нямало да отговорят, ако ги питаме, казват на Дедов - марш, куче! У мен възниква въпросът що за съд е тоя, в който серийни убийци печелят дела, че килията им била тясна, а един честен човек, лишен от свобода без вина, опозорен и изстрадал не получава никакъв шанс? От статия на адвокат Екимжиев („Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?“, Правен свят – б.а.) научавам, че съдът в Страсбург е „поздравил“ стотици българи с такива писма. Евросъдиите били затрупани с източноевропейски жалби и висящи дела. И за да се спасят от тях ги елиминират масово с немотивирани решения за недопустимост от едноличен състав. Аз съветвам хората да не харчат за хонорари на адвокати-правозащитници, щом е така“.

Ето статистиката на ЕСПЧ за България: От разгледаните през 2013 г. 2578 жалби, 2552 са обявени за недопустими, а са решени само 26, т.е. 1%. Обяснимо годишните доклади на евросъда сочат намаление на висящите дела: от 128 000 за 2012 г. на 99 900 за 2013 г. Президентът на съда Шпилман се радвал: „ Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“.

Удовлетворение и окуражаване? Не и за Димитър Дедов от България, чиято вяра в европейското правосъдие претърпява крах.

„Бих запитал г-н Шпилман гордее ли се решението на казуса „Дедов срещу Словения, Унгария и България“. Аз смятам, че то е взето без да е прочетена жалбата. Четат ли в Страсбурт всички жалби от български граждани, които в беднотията си дават мило и драго, за да ги пратят? Или ги четат през една? “ - пита адвокат Апостолов.

Отговор няма.

Строителят от велинградско забърсва от бузата си сълза.