Едно знам със сигурност. Когато не искаш да свършиш една работа, влизаш в процедура. Това е най-старият администраторски подход да прецакаш всяка идея.

Например пламва пожар и вместо всички да се организират и да се разпределят кой вади децата, кой носи водата, доверявайки се на лидера в жилището, започва да се спори кой си е хвърлил фаса, кой забравил ютията, и кое е първо - яйцето или кокошката.

БСП в момента изглежда точно така. Предстоят им избори, при това много важни избори. От тях ще зависи дали левицата ще се закрепи, или ще тръгне към дъното. Вместо това цялата енергия на партията е впрегната в процедурата по промяна на устава.

Социалистическата партия изглежда точно като Кубрат Пулев след мача му с Кличко - подуто лице, три нокдауна, един нокаут, с прекратено по принуда управление на правителството на Орешарски. Вместо да влязат в залата, да тренират, да се мотивират, социалистите обвиняват съдийската мафия, щаба, треньора. Но ако публиката симпатизираше на Пулев, макар и размазан, никой не съчувства на левицата. Нещо повече - дори тези, които я подкрепят сляпо, са разколебани. Питат се: ние сега мач ли ще играем, или ще се разправяме в съблекалнята?

Разправиите в БСП са много. Първият проблем е лидерски. Мнозина твърдят, че промените, които се правят в устава, са “анти-Станишев”. Някакъв първичен страх да не би бившият лидер да се върне обратно на поста си. Други смятат, че силната личност на Станишев пречи на Михаил Миков да овладее и сплоти партията. Това, което социалистите трябва да приемат, е, че те са уникални. Това е първата българска партия, която има двама лидери. Единият е лидер на БСП, другият на ПЕС. Не знам защо повечето приемат този феномен като пречка, а не като предимство. А той наистина е предимство за всяка партия. Да, странно е на пръв поглед, защото във вътрешнополитически аспект Станишев е подчинен на Миков, а във външнополитически аспект е обратното. Вместо обаче да се пишат анти-някого норми в устава на партията, далече по-прагматично би било социалистите да си отговорят на въпроса как може да се извлече максимална полза от двамата лидери. Възможно ли е Станишев да бъде флагманът на външнополитически каузи, каквато е битката за влизането на България в Шенген? Или Станишев не трябва нищо да прави, за да не се засегне Миков? И обратното - възможно ли е Станишев ясно и категорично да подкрепи Михаил Миков в похода му към местните избори, гарантирайки, че тилът му е чист? Това е въпрос на ясни тези, ясни декларации и феърплей.

Промените в устава извън казуса с лидерството са и форма за разчистване на сметки и вменяване на бъдеща вина. Бих ги нарекъл “Централизация на властта и децентрализация на отговорността”. След нокдауна на парламентарните избори от централата на “Позитано” 20 се опитаха да прехвърлят отговорността на местните структури. Сега с процедурни ходове част от ръководството на партията се опитва да върже ръцете на местните структури, за сметка на повече правомощия на централното ръководство. Ако БСП беше лидерска партия - има логика. Никой не е по-умен от башбашията. Който не вярва - да погледне ГЕРБ и Бойко Борисов, ДПС и Лютви Местан, Волен Сидеров и “Атака”. Левицата обаче все още минава за най-демократичната и децентрализирана партия. Това е причината тя да съществува, въпреки смяната на лидери през годините. Естествено, че през годините на много места се родиха местни феодали, които не допускат никой да израсне в кариерата - причина да бъдат отблъснати много млади хора, много симпатизанти. Но едва ли някакви точки в устава ще променят това, защото става дума за манталитет не толкова за процедура. Опитът да се прехвърли повече власт в централата ще бъде измиване на ръце в бъдеще време. При провал на местните избори отново ще бъдат обвинени местните структури и ще бъде добър повод да бъдат сменени лидери с верни на “Позитано” хора.

Процедурните битки, които се очаква да се случат на сесията на конгреса на БСП навръх Цветница, не вещаят добро бъдеще. След очакваните скандали, обвинения, нощни заседания ще ни поднесе нещо, което често сме виждали в тази партия - апатия. Имиджът на БСП в обществото не е никак розов след излъганите очаквания при управлението на Орешарски. Вътрешните скандали ще се чуват и на улицата и това ще доведе до няколко необратими процеса - колебаещите се ще прехвърлят доверието си към някой от новите леви проекти - като зараждащата се партия на Велизар Енчев. Енчев има огромен потенциал да привлече разочарованите социалисти. Нека си припомним, че в сърцето на твърдия електорат стоят хиляди бивши военни, хора от милицията, Държавна сигурност, националисти. Енчев, който е офицер от Първо главно на ДС, пък работил и след промените за службите, изглежда в очите на социалистите като истинска алтернатива. След АБВ той може да бъде поредният кинжал в снагата на БСП. Тези, които не искат Енчев, винаги могат да прегърнат сърцатия лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. Него го обичат всички - и жените, и футболистите, какво пречи това да са и социалистите.

БСП си губи времето в дребните вътрешни спорове. Ръководството на партията е опитно във всеки аспект. Лидерът Михаил Миков е бил министър на вътрешните работи, председател на парламента, юрист с опит. Хората около него са също врели и кипели. Не е нужно да погубват шансовете си, като потъват в блатото на процедурата, когато трябва да мислят стратегически. Те не са болшевики, не са меншевики, не са дори и троцкисти - те са съвременна лява европейска партия. Тяхното мислене трябва да бъде европейско - кого да потърсят за съюзник, как да спечелят естествения си електорат - социално онеправданите, безработните, младите хора. Махалото се лашка и след модата на десните проекти се задава тази на левите. Ако БСП иска да остане в центъра на тези събития, няма нужда от процедури, а от единение.