Костадин Бонев е роден в град Трявна на 9 януари 1951 г. Завършва счетоводство в УНСС. През 1980 г. завършва театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов". През 1990 г. специализира телевизионна и кинорежисура в НАТФИЗ. Режисьор е на повече от 15 игрални и документални филми. Документалната лента „Никола Вапцаров: Пет разказа за един разстрел” печели „Златен ритон” за най-добър документален филм (2013), а „Потъването на Созопол”, който тръгва по екраните тази седмица, печели наградата за най-добър сценарий и главна женска роля на Снежина Петрова на фестивала „Златна роза” 2014. Филмът е по кината от петък - 03 април.

- В новия ви филм - „Потъването на Созопол”, депресиран мъж взема десет бутилки водка, отива в Созопол и чака да се случи чудо. Какво е това чудо, г-н Бонев?

- Там е цялата работа, че през цялото време зрителят се пита какво е чудото. Но... Няма да му кажа.

- Защо?

- Защото ако му кажа, може и да не отиде да гледа филма (смее се). Шегувам се. Персонажът на Деян Донков попада в едно от тези състояния, в които всеки от нас често изпада - безизходица. Усещане, сякаш всички пътища са затворени, всички ходове напред изглеждат грешни. В такъв миг човек има нужда от чудо. Има необходимост точно от нещо, което е извън човешките възможности, нещо, което е извън ежедневната логика. Слава богу, ние, българите, по-рядко сядаме в ежедневието да правим равносметки, но ако това се случи и човек погледне назад, той вижда доста плашещи неща.

- Например?

- Ние рядко си даваме сметка, че в ежедневието си нараняваме най-близките си хора, тези, които обичаме. Това е нещото, което най-много ме хвана в историята на „Потъването на Созопол”. Аз съм имал възможността да кажа, че моят личен живот доста се различава от живота на персонажа във филма и затова ми беше от една страна, любопитно, а от друга, странно. Колкото и да е различен човек, не са много миговете, когато осъзнава, че се държи добре или лошо.

- Созопол метафора ли е или просто дестинация?

- Созопол е символ за българина. По някакъв начин Созопол е уловката. Всеки има някакъв сантимент към този град. Всеки, когото попитате, ще ви каже нещо от сорта: „О, какъв хубав град беше Созопол, а сега на какво е заприличал”. Това са аберациите на възрастта. Всичко, което е свързано с младостта, е хубаво и прекрасно, а което е днес - не ни харесва. На младите също им харесва Созопол и то във вида, в който съществува днес, но може би няма да им харесва утре, когато остареят. Созопол е мярка за вътрешна свобода тогава, когато човек е несвободен.

- Какво прави българинът, когато е несвободен?

- Българинът не е борец в този смисъл, в който клишето представя бореца. Българинът дори когато види несправедливост или се сблъска с такава, той рядко реагира директно. Но има едно състояние, в което човек отстоява собствените си позиции и тогава българинът е суперкорав. Не върви назад, не отстъпва от собствените си мерки за човешко достойнство.

Той се запъва като магаре на мост, когато види моралните си ценности застрашени.

Но искам да добавя нещо много важно. Моята мотивация да направя филма е само част от общата мотивация, която създаде „Потъването на Созопол”. Не бива да забравяме, че към мотивацията на Ина Вълчанова (автор на едноименния роман и съавтор на сценария - б.р.) и моята се добавят и мотивацията на Деян Донков, на целия екип.

- Динката много дълбоко е влязъл в ролята.

- Да, да. Ако питаш него, той хем ще ти каже същите неща, които аз казвам, хем ще добави и по-различни. А Деян е на годините на моя син. Той е абсолютно друго поколение. Но така е и с целия актьорски състав и целия екип - всички бяха допълнително мотивирани от историята.

- Има приказка „ще броя до десет”. Когато имаш 10 бутилки водка, те свършват и чудото не се случва, какво прави героят? Продължава с единайсетата?

- Не, не продължава с единайсетата бутилка. Понеже започнахте с тази максима - „ще броя до десет” от нашия фолклор, тя е аналогична и на приказката за неволята. Когато и десетата бутилка свърши и нищо не се случи, българинът спира да вика неволята.

- И сам си свършва работата.

- Точно така. И слава богу, защото иначе да сме се затрили като народ. Чудеса не се случват всеки ден, даже ако съм точен - рядко се случват изобщо.

- Повечето тандеми в писането се разпадат по време на работа. Трудно ли се работи със съсценарист?

- Ина Вълчанова е бижу. Тя е изключително чувствителен и коректен партньор. Опитвах се и аз да бъда такъв по време на работа. Невероятно добре и плодотворно работихме заедно. В интерес на истината никога дори и за миг не сме сядали да пишем заедно. Просто водехме дълги разговори някъде и след два часа разговори тя отива и прави нещо, аз отивам и правя нещо. Събираме ги и постепенно нашите идеи започват да се събират. Основното нещо, което аз исках да прокарам в нейния текст, бе да изостря ситуациите, да вкарам малко конфликти, защото прозата на Ина е характерна с дълбочината и с това, че не изостря конфликтите, а ги оставя те да разядат персонажите си и след време да излязат наяве. Но понякога в киното няма време да изчака целия този период. Но така или иначе характерът на нейната проза е запазен. Един от литературните критици беше казал, че в романа „Потъването на Созопол” витае една тиха лудост. Тази лудост се опитахме да я вкараме и във филма.

- Някъде бяхте казали, че покрай документалния ви филм за Никола Вапцаров сте се изненадали от това колко много хора са се спотайвали, колко хора са мълчали. Каква е причината у нас да нямаме в момента такива хора - знамена.

- Аз съм по-скептичен. Не мисля, че и днес е възможно да има хора знамена. Човек трябва да се метне отнякъде, да умре и след 20 години ще бъде знаме. Вапцаров не е бил знаме, докато е бил жив. И това е българската трагедия. Оцеляването на българина, оцеляването на собственото му „аз” и собствената му представа за света е свързано с разяждащ скепсис по отношение на успехите на другите. Ние сме пропуснали например няколко пъти възможността да оценим големите си автори, големите си имена приживе. Няма защо да си припомняме за тези, за които сме учили - Яворов, Гео Милев, било Вапцаров, било Пеньо Пенев... Аз имам своя теза, че ние по най-глупашки начин изпуснахме възможността през 90-те години да имаме Нобелов лауреат по литература. В борбата между силните никой не се сети да предложи Радой Ралин с неговата поезия. Той има поезия, която абсолютно беше готова за Нобелова награда, заедно с неговото поведение, заедно с неговия нонконформизъм.

- Всъщност как да предложиш човек, който е написал: Срещнали се на полянка, прабългарин и славянка/ Цуни-гуни, вади-тури/ народили чукундури...

- Трудно. Не знам защо е така. Болно ми е, че се пропускат такива прекрасни възможности от чиста недалновидност. Хората, които са залагали на духовното, никога не са били на особена почит в България. Никой в България няма да изпита този пиетет към някой от духовната сфера

- Кой стих на Вапцаров ви стана любим?

- Вината не бе наша./ Вината беше чужда/ и другиму тежи/ стотонна отговорност.

Когато дойде ден,/ когато стане нужда,/ ний всичко ще разкажем/ на майката история.