Осигурителна система, която се мени непредсказуемо, не е осигуряване

Предложената пенсионна реформа е просто голям компромис

Безмислено е да обсъждаме числата, които министър Ивайло Калфин представи като концепция за пенсионна реформа.

Ето защо.

Министърът избра уникален подход: вместо да представи модел каква сума ще достигне пенсията след 5-10-20-30 години при едни или други промени във вноските, стажа, възраста, той предложи компромис между желанията на работещите (представяни от синдикатите), работодателите и финансовото министерство. Компромис с каква скорост да нарастват, от една страна, пенсионната вързаст и стажът, а от друга - осигурителните вноски за пенсия и безработицата. Очевидно е, че с тези числа ще се жонглира месеци наред, ако изобщо се стигне до някаква реформа.

Същевременно всеки разбира, че дали изобщо ще се стигне до баланс в пенсионната система, зависи от няколко параметъра: съотношението пенсионери - работещи (което пък включва прогноза за броя на работещите и броя на излизащите в пенсия), каква ще бъде средната заплата, какъв ще бъде икономическият растеж (което определя възможностите на бюджета). В сегашния си вид представените числа са част от система от нерешими уравнения.

И причината е политическа. Работодатели и синдикати имат диаметрално противоположни виждания. Първите настояват за вдигане на пенсионната възраст, без да се увеличават осигурителните вноски, понеже те имат дял в тях. Вторите - за вдигане на вноските и възможно по-малко повишение на възрастта и стажа.

От което следва, че реформената инициатива е само сигнал за старта на голям пазарлък, гороломни обвинения в популизъм и неудържим пиар. До какво може да доведе той? Представете си, че трябва да се реши теоремата на Питагор чрез взаимно залъгване. Един казва: хипотенузата трябва да е по-голяма, друг възразява - да, но катетът няма да има нужния ъгъл. Трети настоява площта да бъде „като в Европа“. След като всички се уморят, усредняват становищата и виждат, че се получава чудовищна геометрическа фигура с непредсказуем брой страни и ъгли, при това в неевклидовата геометрия.

Нямаме ли същото плашило и в момента?

Когато човек навлиза в трудовата сфера, трябва да знае, като излезе след 40 години на какво ще попадне. Иначе няма стимул да прави вноски. Но междувременно гледа как се реформира реформа.

През 1999-2000 (при премиер Иван Костов) беше направено голямо пенсионно преустройство. Целите му бяха три: държавният фонд „Пенсии“ да се отдели от бюджета, пенсиите да бъдат пропорционални на вноските, които човек е правил, да има и два по-малки стълба за капиталови сметки - задължителен и доброволен.

Моделът бе разчетен съгласно основните параметри: размер на вноските, прогноза за растеж на икономиката и доходите за десетилетия напред, прогноза за бъдещия жизнен стандарт, застъпването на демографските вълни (излизането от сцената на голямото следвоенно поколение в пенсия и влизането на малкото кризисно поколение).

Това означаваше, че за да има шанс да проработи, схемата не трябваше да бъде пипана 40 години. Не може да ремонтираш работещ двигател.

Какво се случи?

Първата година - добре. Вноските почти покриваха разходите на НОИ, а частните дружества нямаха разходи, тъй като задълженията им бяха само към хора, родени след 1959 г. Но реформаторско сърце не трае. Още преди да завърши мандата си, същото това правителство на Иван Костов намали пенсионните вноски с 3%. С мотива, че хората трябва да бъдат тласнати към развитие на частните фондове, които щели да станат важни инвеститори.

През следващите два мандата имаше първо дясно-центристко правителство на Сакскобугготски и ДПС, после социаллиберално на БСП, НДСВ и ДПС. И в двете в икономическия сектор задаваха тон т.нар. царски юпита, вярващи, че изобщо не трябва да има солидарен стълб. Осигурителната вноска в НОИ бе намалена от 32% от брутната заплата на 17,8% - като от последните 5% отиват в задължителните частни фондове. В резюме: в пенсионния фонд беше отворена дупка в размер 60% от полагаемите се приходи.

Правителствата безспорно увеличаваха едно нещо в НОИ - разходите. За да решават всякакви текущи проблеми. Първо, като не осигуряваха работа и спестяваха средства за минимален защитен доход, тласнаха огромен брой хора към фиктивна инвалидност. Второ, не повишаваха пенсионния стаж на военни и полицаи, съобразно растящата средна продължителност на живота, но пък увеличиха броя на тези служители. Имаше и години, в които връзваха бюджета, като дори не внасяха предвидените в закона вноски за държавните чиновници.

Иначе казано, десните реформатори задушиха собствената си рожба в детска възраст.

По тригонометрия сме учили какво става, когато един ъгъл расте. До 180 градуса разстоянието по абцисата се увеличава, а след това започва да намалява. Така и максимализмът на десните ре-реформатори доведе до впечатляващо одържавяване.

В тяхна полза ще отбележа, че последиците зрелищно потвърждават тъкмо дясната философия: изгуби се връзката между това какво давам и какво получавам от пенсионния фонд. Загубата на мотив доведе до масово укриване на вноски и доходи (главно чрез плащане „в плик“).

Години наред специалистите предупреждаваха, че младите и работоспособни хора ще продължат да напускат страната. Това означава по-малко вноски сега, а в перспектива - още по-лошо съотношение работещи - пенсионери.

Осигурителна система, която се мени непредсказуемо, не е никакво осигуряване. За каква устойчивост говорим?

Междувременно се оказа, че и частните фондове не могат да вземат повече от икономиката, отколкото са вноските, защото вноските са функция на средния доход в същата тази икономика.

Какво крие бъдещето? Още от същото. Днес екстремно радикалните икономисти продължават да задават тон в публичните дискусии. Мечтата им е да саботират солидарния стълб, който единствено дава някаква сигурност, за да превърнат цялото осигуряване в частно. Разликата е, че вече прибягват до сеене на класова омраза (нищо, че отричат класите) между „продуктивната група“ на работещи и „издържаната от тях все по-голяма група на получаващи“ - „възрастни пенсионери, млади пенсионери, фалшиви инвалиди“. Като специално се уточнява, че последните живеят предимно в циганските махали. Може би ги е вдъхновил рекордният рейтинг на здравния министър. И ще успеят. Нищо че същата така величана „средна класа“ веднъж бе излъгана за панацеята на частните фондове. И втори път - как намаляването на вноските за ДДО щяло да доведе до скок на заплатите.

Накратко, те действат като първия - който се сети да убие родителите си и след това да подаде молба за помощ за сираци.