Ако нямаше един Мирослав Ондржичек зад кинокамерата, кой щеше да знае колко гениален разказвач е режисьорът Милош Форман? Щяха ли да са такива, каквито са, филмите му „Пожар, момичето ми” и „Любовта на русокосата” (от чешкия период) и последвалата ги емигрантска серия „Коса”, „Рагтайм”, „Амадеус”? Ами нямаше. Просто защото друго око щеше да гледа през камерата. Милош Форман обаче е имал щастието до него да бъде приятел и оператор като Мирослав Ондржичек. И обратното - филмите, които носят най-голяма слава на „окото” Ондржичек, са плод на идеите и фантазиите на Форман. Двама изключителни таланти, без които нито чешкото, нито световното кино щеше да е същото днес.

Днес обаче единия вече го няма. Или поне от зримия свят отсъства. Мирослав Ондржичек почина на 28 март на 80-годишна възраст. Вестта за смъртта му потвърди пред чешките медии неговият син - режисьорът Давид Ондржичек. Ветеранът е издъхнал в болница след месец и половина, прекарани в кома. Близките и приятелите му се простиха с него преди дни в Прага.

Няколко поколения израснаха с филмите, заснети от чешкия майстор. Лентите продължават да се въртят във филмотечното кино или в ретроспективни фестивални програми. На живо обаче никой вече няма може да се срещне с Мирослав Ондржичек (преди няколко години тук беше само неговият син). Но това, което окото му е уловило през камерата, е повече от учебник за мечтаещи да постигнат перфектната кинокомпозиция и да й вдъхват живот.

Той е от онези щастливци, които от детските си години знаят какви искат да бъдат, като пораснат. И, разбира се, го постигат, преодолявайки всички препятствия по пътя си. „Като дете на Първата република аз израснах в пражкия квартал Жижков, където често ходех на кино - разказва приживе в свое интервю Мирослав Ондржичек. - В началото това изкуство ме очарова с начина, по който можеш да изразиш мислите и чувствата си, а после и на мен ми се прииска да участвам в това вълшебство.”

Родителите му напразно настояват Мирослав да учи нещо по-практично, като основите на търговията например. Синът им предпочита работата в киностудия „Барандов” (първо като лаборант, после като асистент оператор) и обучението във вечерните курсове за кинооператори в Академията за изящни изкуства (FAMU) в Прага. Не минава много време и съдбата решава да срещне Ондржичек с Милош Форман. Началото на този изключително успешен кинотандем поставя филмът „Конкурс” през 1963 г. - две документални киноновели, запечатали пресяването на самодейни естрадни певци. И зрителите, и критиците са поразени от всички уловени нюанси на човешки вълнения, свенливост и самовлюбеност, бликаща енергия и меланхолия, превръщайки ги в портрет на тогавашното младо поколение.

По-късно се зареждат съвместните документалният „Ако не беше музиката”, игралните „Любовта на русокосата” и „Пожар, момичето ми” (известен и като „Балът на пожарникарите”), който е забранен от комунистическата власт и Милош Форман е принуден да емигрира в САЩ. Годината е 1968-а и за Ондржичек (както и за двамата съсценаристи на Форман - Иван Пасер и Ярослав Папоушек) също е трудно да останат да работят в родната тогавашна Чехословакия. Кинаджиите от т.нар. Чешка нова вълна не са сред любимците на властта.

Пътищата на оператора и режисьора се разделят. Операторът попада първо във Великобритания, където снима заедно с друга кинолегенда - режисьора Линдзи Андерсън. На двамата дължим филми като „О, щастливецо!” и „Ако…”. Първия си американски филм - „Излитане”, Милош Форман все пак успява да направи с любимия си оператор. По ред причини, включително политически, обаче Ондржичек не успява да замине за САЩ и да влезе в екипа на големия пробив на Форман в САЩ - „Полет над кукувиче гнездо” (5 награди „Оскар”). Затова пък съдбата успява да ги събере отново в „Коса”, „Рагтайм” и „Амадеус”, които им носят и слава, и награди, и пари (Ондржичек е номиниран за „Оскар” за операторско майсторство на „Коса” и „Амадеус”).

„Това са общочовешки филми. Затова толкова много вълнуваха зрителите. А колкото до „Амадеус”, още по-разбираемо е - това е филм за непримиримостта с посредствеността. „Коса” - също. Освен това тези филми бяха създадени за младите хора”, коментира любовта на публиката Ондржичек.

За последен път един от „царете на киното” и „придворният му оператор” работят заедно във „Валмон” през 1989 г. Създаденото от тях обаче е в учебниците по филмово изкуство. И не напразно през 2004 г. Асоциацията на американските кинооператори присъжда своята награда за изключителен принос към световното кино на 70-годишния тогава Мирослав Ондржичек.

Той е сред малцината източноевропейци, които получават това отличие. И когато го награждават, казва: „40 години зад камерата и 54 в киното. Много съм щастлив! Приятно е, когато отвъд океана ти обърнат внимание. Мисля обаче, че през 60-те години беше по-просто да започнеш да се занимаваш с кинооператорство, защото техниката беше съвсем различна.”

А каква е разликата в правенето на филми в Европа и Америка, го питат тогава журналистите. „На този въпрос е трудно да се отговори, защото винаги всичко зависи най-вече от хората. Навсякъде по света можеш да срещнеш и добри, и лоши. Другото нещо е, че в Америка не е толкова силно развита театралната традиция за разлика от тази в кинематографията. Тоест това е съвсем различна култура, но всичко през тези изминали години беше прекрасно.”

Когато му припомнят, че много от филмите си е заснел извън Чехия, но без официално да емигрира, и го питат не му ли е хрумвало все пак да напусне завинаги родината си, Ондржичек казва: „О, не спирам да мисля това. Особено когато виждам какво се случва на политическата ни сцена. Със сигурност това е било мечта на живота ми, но домът на човека е там, където е работата му и където е срещнал любим човек.”

Дори на пределна възраст легендарният оператор е „в час” със света на киното. Младите често го карат да определи бъдещето на кинооператорското изкуство, а той е лаконичен: „ХХ| век е столетие на визуалността. Но на киното винаги ще му бъдат нужни очи и идеи. Този, който ги има, ще намери къде да ги приложи. Надявам се.”