Никой не вярва, че Русия е заплаха за Стария континент

Идеята за армия на ЕС, издигната наскоро от председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер и подкрепена между другото от немския парламентарен шеф на сигурността Н. Рьотген и бившия натовски лидер Х. Солана, е на пръв поглед дори закъсняла. Логично беше общата военна евроструктура да стане факт през 2011 г. с разпускането на Западноевропейския съюз и прехвърлянето на функциите му съгласно Лисабонския договор към ЕС в рамките на общата политика по външните работи, отбраната и сигурността.

Но вместо това НАТО се оказа единствената общоевропейска военнополитическа структура, и то подчинена изцяло на САЩ. Но не на Обама, който дойде в Белия дом с прогресивни лозунги за отказ от силовата едностранна външна политика на Буш, и не на прагматичното ръководство на Пентагона, а на нереформираната неоконсервативна върхушка на Държавния департамент, разузнавателната общност и външнополитическите тинк-танкове като „Брукингс“ и „Атлантическия съвет“ - средите, отговорни за агресията на САЩ в Ирак, Либия и Сирия, за подготовката на агресия срещу Иран, а и за украинската катастрофа.

Да се изгради обща външна и отбранителна политика на ЕС, да се поеме „отговорността на Европа в света“ пропорционално на икономическата й тежест, да се гарантира сигурността на страните членки е насъщна задача. Юнкер и другите изговориха много думи и за нуждата да се „даде отпор на Русия“. В българския печат се появиха негативни оценки - „армията на ЕС: борба срещу Русия с пушечно месо от Източна Европа“. Те са оправдани като израз на тревога от изкуственото превръщане на България във фронтова държава срещу Русия. Но те пропускат другата по-дълбока реалност: армията на ЕС означава също и постепенното обезсмисляне на НАТО, и еманципирането на Европа от американска неоконсервативна опека.

Засега идеята за боеспособна евроармия, противостояща на превъоръжилата се и постигнала небивал подем на националния си дух и сплотеност Русия, е по-скоро утопия. Съществуващите френско-немски, полско-немски, немско-холандски и други сухопътни и военноморски подразделения са куриоз; прав беше американският неоконсерватор Р. Кейгън, че „европейците са от Венера“ - а не толкова американците, колкото руснаците, както си припомнихме добре, „са от Марс“. Но ако самата евроармия може да е утопия, говоренето за нея е израз на назряла необходимост и отдушник на европейската фрустрация от НАТО и САЩ. Ако не беше така, щеше да говорим просто за засилване на европейската съставка на НАТО, нали?

Украинската криза показа липсата на единен европейски външнополитически интерес и външна политика - освен под американски диктат, който обаче не е в интерес на много европейци. В Минск двете водещи сили на ЕС заедно с Русия скицираха контурите на една възможна бъдеща реалистична европейска архитектура на сигурността като баланс на интересите на суверенни европейски велики сили. Познатият от „европейски концерт“, в който Русия участваше активно през последните три столетия.

През февруари предположих, че общата външна политика на ЕС ще падне жертва на неизбежните реформи в съюза. Идеята за армия на ЕС показва, че в Брюксел разбират добре това и искат да запазят общото си външнополитическо измерение. Единната външна политика на ЕС обаче трябва да бъде политика на еквидистанция, равноотдалеченост и от САЩ, и от Русия - добросъседство и прагматично сътрудничество и с двете. Равноотдалеченост сега означава сближаване с Русия и дистанциране от САЩ.

Наистина в Европа се вдига голям шум за руската опасност, но само шум. Никой в действителност не вярва, че Русия е военна заплаха за Стария континент. Медийният етикет „Путлер“ показва съзнанието за Версайския характер на отношението на Запада към Русия след 1991 г., а не вярата, че Путин е нов Хитлер на път да завладее Европа.

Какво по-добро доказателство за това от данните на Д. Райнова и И. Кърнс от Европейската лидерска мрежа от края на февруари т.г., цитирани от „Блумбърг“: в 2015 г. се увеличават само военните разходи на Литва, Румъния, Норвегия и Холандия; без промяна са те в Латвия, Естония, Полша и Франция. Останалите, включително и България, съкращават военните си разходи: и Германия, и дори Британия - с близо милиард долара. Само Естония достига желаните 2% от БВП за военни разходи. Въоръжават се само съседи на Русия с историческа вражда към нея и страни с традиционно британско влияние.

Но и у тези съседи русофобията не е вездесъща. Сменилата простоватия Д. Туск премиерка Ева Копач през миналата есен каза, че „поляци и руснаци са като едно голямо семейство“. Новата полска политическа звезда Магдалена Огурек не одобрява враждата между двете съседни страни, насаждана от медиите. В Латвия Нил Ушаков, етнически руският кмет на Рига, е вероятен бъдещ премиер. Ушаков е европеец до мозъка на костите, но и руснак. А в останалата Европа или открито се говори за сближаване с Русия, или, като в България, едно откъснато от масите и бизнеса компрадорско малцинство самотно вее антируското знаме.

Има и силни настроения по високите етажи в ЕС срещу алармистката реторика на НАТО и САЩ. Немският външен министър Ф.-В. Щайнмайер на няколко пъти отхвърли твърденията на главнокомандващия НАТО в Европа, американския генерал Ф. Брийдлав, и генералния секретар на алианса Й. Столтенберг, че „руската агресия“ в Украйна след Минск ескалирала, обстановката се влошавала всеки ден и Западът не бивало да изключва военна опция и ги нарече „опасна пропаганда“. Първият дипломат на ЕС Ф. Могерини обеща в Латвия, че ЕС няма да позволи на бъде набутана в конфронтация в Русия.

Обама, под силен десен натиск у дома, продължава да приглася на своите неоконсерватори за твърдост с Москва. Предупреждението на Бжежински, че ако ЕС се еманципира от САЩ и или се сближи с Русия, или дори две големи европейски сили (Германия и Русия) се съюзят, това ще отслаби драматично хегемонията на САЩ в Евразия, се помни и спазва буквално. Но това все повече се разминава с интереса на самите САЩ. И тук е шансът на ЕС армията да се реализира.