Малко след войните престолът на титаните в българската литература се опразва. Естествено – Вазов, и противоестествено – Яворов, Дебелянов, Смирненски, Гео Милев, са преминали в отвъдното. Други първенци – Влайков, Елин Пелин, са сменили жанра или амплоата. Няма ги и вдъхновителите на непроизводителни разпри, но и на вглеждане в пътя и смисъла – Пенчо Славейков и д-р Кръстев. Всички те – без Вазов, е можело още дълго да определят и представляват лицето на литературата ни. А сякаш нещо предопределя криза или поне суховейни ветрове в българското слово. Но и без фанфари, в необещаваща тишина все по-уловимо и обещаващо зазвучават нови или недостатъчно разпознавани гласове.

Много са те в поезията – тях не ще споменавам. А в прозата ще откроя двама – Йовков и Чудомир. Не ги приравнявам, винаги съм смятал Йовков за един от най-големите световни разказвачи. Но има нещо, което ги доближава. И двамата изграждат за малко повече от десетилетие завършени белетристични светове. С които утвърждават и новите водещи тенденции на литературата ни – стремежът към същностно национално самопознание. Това е приликата между двамата. А разликата освен въпрос на талант и натюрел е и в погледа им към това самопознание. Йовков като че ли откроява вечното, несломимото независимо от неугледната съвременност трайно, открояващо и повтарящо се в характерологията ни. Тъкмо затова най-често неговите сюжети са изградени в миналото /”Старопланински легенди” и планирани други поредици/ или в спряло съвремие, безвремие, което може да се случва и днес, и в миналото, и всякога. Това съвремие-безвремие, застинало заради това, че е постигнало хармонията, съсредоточието за Йовковото разбиране за българина /”Ако можеха да говорят”, „Вечери в Антимовския хан”/. Засега толкова за Йовков, а за мира на Чудо-мира след малко.

Защото трябва да си изясним и чудото. Чудото писател, което у него освен чудо е и загадка. Съвсем различно от другите писатели с постепенно намиране на себе си, укрепване на стила, завладяване и установяване на тематична, характерологична и светогледна, ако щете, територия. Някъде 17-18-годишен, дошъл да учи в Рисувалното училище в София, Димитър Чорбаджийски /1890-1967 г./, горе-долу по това време станал Чудомир, започва да сътрудничи в обилието от хумористични издания. Изобилен като количество и жанрово разнообразие, Чудомир рисува карикатури и скици; пише пародии /практиката тогава е да се упражняват с Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов/ и всякакви хумористични стихове и проза. Немалко и не чак толкова добри. Ъгловатите му рисунки и строените в общата редица стихове и прози не носят замайващо обещание.

След свършване на образованието и годините на войни, в които е участник, става гимназиален учител по рисуване в Казанлък. От 1920 г. момчето от старозагорското село Турия пуска котва в близкия град. За да се превърне от средата на 30-те години в най-видния казалъчанин, в културния водач и по някакъв начин в домакинстваща атракция на града. Но първите дванадесетина години почти не дава признаци на предстоящ разцвет. Той сътрудничи с тесктове рядко и незабележимо. Като че ли е на път да повтори съдбата на множество талантливи българи. Които – особено в провинцията, се примиряват с учителската или чиновническата длъжност. И заменят мечтата да сътворяват с отчаяние или с неусетно оеснафяване.

А Чудомир трупа, за да гради сетне. За да се сбъдне изведнъж, неочаквано и за познаващите го. Външните подтици са два. Първият – необходимостта да се преквалифицира, тъй като попада в прегръдките на поредния щурав наш закон – за „семейните двойки -учители”, в които единият е излишен. Чудомир напуска, а жена му Мара продължава с учителството и рисуването. Вторият – дошлата още преди това покана да сътрудничи на водещия български всекидневник „Зора”. Завеждащият хумористичната страница Райко Алексиев се сетил за подаващия някога надежди младеж. Поканил го и сътрудничеството продължило цели 8 години до – 1940 г. Всекиседмично, което значи стотици разкази, хумористични според нагласата на заявителя. Сравнително доброто им заплащане отприщило и друга десетилетна творческа и културна дейност на писателя: живописта /най-вече портрета/; музеологията – директор на градския музей; читалището – председател на читалище „Искра”. В неуморим градител се превръща Чудомир. От тези, върху чиито темели няма как да не се надгражда.

Не е необходимо да се питаме щеше ли да се осъществи така, отведнъж, последователно и бързо, писателят, ако не беше поканата от „Зора”. Явно е щял, защото е имал под ръка не само наблюдения и напиращи сюжети. Той вече е бил съумял да си изгради представата за света, който предстои да сътворява. Имал е като изясняваща се готовност моделът на мира на българина. Не въобще, а временния, конюктурния, дошъл като плод на краха на възрожденските идеали, на непростима управленска практика. Моделът на българския характер и обществени нрави между двете войни. Който е предизвикателен за поведенческия модел Чудомир – сам той неуморен, честен, прецизен, отдаден на мисия и призвание, усъвършенстващ се.

Героите и сюжетите на Чудомир са за обикновения българин, дребният производител, предприемач и чиновник. И макар те да са обитатели на определен регион, подобно на Йовковите ги възприемаме като представителни за българина. Чудомир ги обрисува с хумор и сякаш това ги предпазва от крайна оценка или присъда. Но и без да им спестява нищо. Неговите сюжети не изграждат личности в развитие, а показват резултата. Хората в тях не търсят себе си, а са завършени, най-често типажи. За които е характерна леността, крадливостта, измамата, тарикатщината, хиперболизираната представа за своята „значимост”. Сериозна перспектива за бъдещо благоденствие те виждат във възможността да се закачат за веригата на корупцията. /”Синекур”/ Те са вкопани в сивота и безделие, не са производителни и икономически находчиви. Изградили са се или са попаднали в среда, която не поощрява труда и изобретателността. А пребиваването и оцеляването.

И въпреки че нищо не спестява на героите си, въпреки горчивината на смеха и иронията, Чудомир не ги представя като апокалиптични. Той съзнава, че те са проекция или дори жертва на някаква особена властова и обществена незрялост и развратеност. Че характеристиките, с които ги създава и назовава, говорят не за изначалност, а за приспособимост. Макар и рядко суровият веселяк Чудомир се доближава до Йовковата хармония, до благовейността пред изгрялата доброта, благородство, любов. /”Приятели”/ А в пороя на солдафонския монолог на героя си в „Отчет” внезапно ще разкрие жаждата му за напредък, за живот в руслото на модерното съвремие.

Заради всичко това, като неизречена благодарност или защото са се разпознали и в грях, и в жадувана святост, съвременниците на Чудомир от 30-те години са го търсили и четяли. И това продължава и след като е изписал главното и вече е станал мярка и марка. И да не спираме и днес, в новата актуалност на Чудо-мировия мир.