СЕРГЕЙ КОМИТСКИ е роден на 10 юли 1953 г. в гр. Плевен. Завършил е “Кино-телевизионна режисура” във ВИТИЗ “Кр. Сарафов” през 1979 г. Режисьор е на игралните филми “Куршум за рая”, “Грях”, “Нощна тарифа”; на телевизионни новели и театрални спектакли.

Автор е на книгите: „Лунни деца”, “Харамийско ехо”, “Кармичен възел”, “Шепи с огън”, “Нощта на грозилите”, “Хенрих IV с малкото”х”, “Пет куршума милост” и на шест пиеси.

Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските филмови дейци.

Беше първият ден след Възкресение. Пролетното слънце надничаше през драперията на пердетата и превръщаше в сияние белотата на стаята. Белота сътворена от плетените покривки, мельото и кувертюрите. Дали заради Пасхата, или за да е в синхрон с дома си, госпожица Ковачева облече бялата рокля, която беше си изплела на ръка преди три години. Когато майка й бе още жива и с трепет я очакваше да се омъжи. Но така и не дочака сватбата на дъщеря си. Спомина се и я остави сама в тоя свят. Понеже нямаше вече за кого да се грижи, госпожица Ковачева реши, че за нейните четиресет и осем години е най-благоразумно да се отдаде на съзерцание и самота. Напусна кварталната библиотека, в която работеше и се затвори в апартамента си. Преживяваше от наема на бащината си къща в Лозенец и по цял ден плетеше кувертюри, мельо и покривки. Вечер гледаше телевизия. За да може непрекъснато да се убеждава, че правилно се е изолирала от външния свят.

Така постъпи и снощи. Гледа цяла нощ Великденското богослужение по телевизията и сега си почиваше. Зяпаше вяло небето над Витоша и спорадично проскърцваше с люлеещия се стол. По едно време стана, взе китарата си и тихичко запя:

– “Христос воскресе из мертвих,

смертию смерть поправ,

и сущим во гробех

живот даровав...”

Внезапно иззвъня телефонът й.

– Ало, да. Кой е, моля? – пое дъх Ковачева и се вкопчи в слушалката.

– Здравей, Ана! Христос воскресе! – приветства я някой отсреща.

– Воистина, воскресе! – откликна жената и се отпусна на стола си. – Здрасти, Мария.

– Взе ли си нощес жив огън от църквата?

– Не, мила. Аз си го поддържам в кандилото... От три години; откакто мама почина.

– О, да... Прощавай!

– Няма нищо. А ти ходи ли нощеска на църква?

– Не. Нали знаеш, че имам страх от много хора на едно място... И от по-малко хора... И въобще, от всякакви хора...

– Знам, знам, Мария.

– Ти, поне, боядиса ли си яйца?

– Не, не съм... Пък и за кого ли... да боядисвам? – въздъхна Ковачева и притвори очи. – Ти как си, иначе?

– Как?! Не съм много “как”... Преживявам, оцелявам... С две думи – комфорт. Нали богът ми е безгрешен.

– Пак си будувала с Франсоа Вийон.

– Как разбра?!

– Познавам му лудостите. Те са ти мото в живота.

– Я, да чуем!

– “Моят бог е моят живот. Ако аз съм грешил през живота си, това значи, че моят бог е грешен.”

– Браво, Ана! Ти си “четецът на мисли”!

– Не, мила. Просто се познаваме от деца.

– Така ли? Виж ти...

– Ти си гърба на монетата, която съм аз... А, може би, е обратното... Знам ли?

– Хм...

– Но поне да сме здрави, докато сме живи.

– Нямаш идея, колко си права?!

– Имам, имам... – усмихна се кротко Ковачева и се залюля в стола си. – Когато утре сутринта се събудиш, ако нищо не те боли, значи си умряла. Ха, ха, ха!... Този стол е ужасен!

– Моля?

– С тебе, мила, имаме много мисии в тоя живот. Затова не свършихме нито една.

– Не те разбрах, Ана.

– Нищо, нищо... Казвам, че моят люлеещ се стол е ужасен! Просто е ужасно удобен.

– Пак ли започваш?

– Какво друго ни остава, Мария? Понякога миналото се плаща...

Лепкава тишина запълзя от двете страни на слушалката и проточи диря от нещо недоизказано и стаено.

– Ана, защо не ми дойдеш на гости?... Великден е. Какъв по-добър повод от този?

– Знаеш, че няма да дойда, Мария. Затова не каня и теб.

– Какво следва от това?

– Аз следвам пътя си; за тебе – не знам.

– Ана,... защо пак ме караш да оживявам?

– Защото е Възкресение, мила. Възкръсни, съживи се! Запрати си летаргията в небитието. Това ще е моралната ти награда!

– Стигат ми вече “моралните”, Ана. Сега искам една “аморална”.

– Бинго!... Ти отново си жива, Мария!... Прегръщам те и доскоро! – затвори жената слушалката и облегна глава върху стола. Изчака дисплея на мобилната “Нокия” да изгасне и прибра GSM-а си в джоба.

Така беше вече трета година. Почти всеки ден. Набираше Ана-Мария Ковачева по GSM-а си своя домашен телефон и проникновено разговаряше... със себе си. Защото нямаше никого друг, с когото да разговаря.

И днес – на Възкресение Христово, когато томителна самота я обсеби отново, някой позвъни на звънеца й. Тя се озърна невярващо, но звънът се повтори. Ковачева се надигна и зашляпа с чехлите към входната си врата. Отключи подред трите ключалки и я отвори широко. В рамката й плахо се усмихваше... мъж. Малко прошарен, малко свенлив и малко над петдесетте.

– Добър ден, вие ли сте госпожица Ана-Мария Ковачева? – попита той и сведе поглед в нозете й.

– Да, защо?

– Аз съм Божидар Ангелов. Идвам по обявата ви за запознанство във вестник “За двама”?

– Ама вие... четете ли тия вестници? – нелепо се спъна Ковачева във въпроса си и се поизчерви.

– Да, с интерес. Дори си изрязвам някои обяви.

– Така ли? – поокопити се малко жената. – И после какво?

– Е ми после, нищо... – поднесе й мъжът китка здравец и червено яйце, които беше скрил зад гърба си, и задържа развълнуван ръката й. – Христос воскресе!

– Воистина, воскресе! – промълви трепетно Ана-Мария, като бе убедена, че Великден е ден, в който чудесата се сбъдват.