Отец Евстати Янков е роден през 1886 година в тогавашното родопско село Чепеларе, в много бедно семейство. Неговата предопределеност за Божиите дела проличала още от най-ранното му детство, когато по идея на малкия Евстати махленските деца играели на „църква”, в която той бил свещеникът.

Когато завършва ІІІ клас бил принуден сам да си изкарва прехраната. Отишъл в Асеновград и постъпил като прислужник в едно по-заможно семейство. И там ревността му по Бога не останала незабелязана. Стопаните разбрали, че всяко свободно време той тича към храма „Свети Георги” и пребивава там; те били добри хора и пускали момчето за празничните богслужения в храма. Веднъж в града дошъл Скопският митрополит Теодосий и като чул момчето как пее „Отче наш”, останал възхитен. Затова му предложил да го вземе в София. И така го направил иподякон, две години младият Евстати служил при него... След смъртта на владика Теодосий, младежът решил да стане монах в Бачковския манастир. Няколко години бил послушник там, но в крайна сметка напуснал светата обител. Срещнал го архиерейският наместник на Асеновград, който му подал ръка и го назначил за певец в храма и за писар в Наместничеството. По-късно Евстати завършил свещеническото училище към Бачковския манастир.

През 1914 година се завърнал в родното Чепеларе и станал клиросен певец в черквата „Света Богородица”. През същата година се оженил за девойката Тодора Найденова. Тя била невероятна молитвеница и се славела със своя благочестив живот. Ръкоположили младия Евстати първо за дякон, а след това и за свещеник. Така започва неговата пастирска дейност в чепеларския храм „Св. Атанасий”. Не му трябвало много време, за да спечели уважението и любовта на всички свои енориаши. Как станало това – най-вече чрез необичайното милосърдие на отеца. Още на първата Коледа, на първия Великден от неговото служение, всички вдовици от Чепеларе намерили до праговете на домовете си пликове с пари. Никой нямал представа кой е подхвърлил тези средства, докато не се намерил някой, който издал „виновника” за тези благодеяния - младия свещеник. Към същата добродетел на милосърдието отец Евстатий подбуждал и своите енориаши, чрез прочувствените си проповеди. По този начин, в навечерието на най-големите християнски празници се събирали огромни количества храна и парични помощи за сираците и вдовиците. Веднъж в едно бедно семейство се разболели от туберкулоза майката и двете и деца. Някой дал идея да им съберат пари, за да си купят крава. Пръв отецът дал 500 лева...

Чепеларският протоиерей имал и много силна молитва – думите, излезли от милостивото му сърце отлитали направо при Бога. Така, в резултат на неговото молитвено застъпничество поживо-поздраво се завърнали от фронта всички близо 100 войници от Чепеларе, които се сражавали за Майка България по време на двете световни войни. Едно момиченце, страдащо от епилепсия, пък било изцерено по молитвите на о. Евстати... Освен това, той преподавал и Закон Божи в училище. А как служел в храма – живите му съвременници още помнят неговите вдъхновени и ангелогласни песнопения...

Но идва 9.ІХ.1944 година. Отечественофронтовците забраняват изучаването на Закон Божи в училищата. Запазено е протестно писмо, подписано от директора на чепеларската гимназия, в което се казва: „Господин Министре, до този момент аз можех да гарантирам за нравственото състояние и за поведението на моите ученици, защото те бяха възпитавани от отец Евстати. Отсега нататък, ако моите ученици бъдат безнравствени и се държат зле, не търсете отговорност от мен, а се сърдете на Вашата заповед...”

Нещо повече, забранили на отеца да проповядва в храма. Забранили му да кръщава и да венчава Но той не се вслушал в разпоредбите на комунистите, а безстрашно продължил да учи народа на евангелските добродетели. Кръщавал и венчавал тайно желаещите – в своя дом. Авторитетът на отец Страти, както го наричали с любов чепеларци, бил изключителен. Имало случаи, щом черковната камбана биела за вечерня, жените от местната шивашка кооперация оставяли работата си и отивали в храма, при своя пастир. Но децата на комунистическите гаулайтери го замеряли с камъни. Веднъж насъскали един шофьор да го прегази с камиона... за щастие, опитът му бил неуспешен... Внукът му Евстати Евстатиев си спомня думите на протоиерея, че един ден няма да стигне хартията, за да бъдат описани всички злодеяния на комунистите. Накрая, през 1952 година те го арестували без никакъв конкретен повод и зверски го пребили в милицията в Асеновград. После го пуснали, едва жив... На Велики четвъртък той отишъл да служи в храма, но се почувствал зле. Приели го в болницата и веднага го оперирали. Обаче напразно – биячите в милицията добре си били свършили работата: вместо бъбреци, хирурзите извадили две шепи кръв и гной. Но когато всички го чакали да умре, отец Евстати казал: „Не бързайте, няма да умра, докато не кажа „Христос воскресе”... И наистина, дошла Велика събота и в полунощ отецът помолил в болничната стая някой да каже молитвата „Отче наш”. Никой от болните не я знаел, тогава се намесил лекарят. Той бил местен българомохамеданин, но знаел молитвата от часовете по Закон Божий, водени от отеца. Когато молитвата свършила, свещеникът изрекъл три пъти празничния възглас „Христос воскресе!” След това се случило истинско чудо – болничната стая се изпълнила с ярка, неземна светлина и святата душа на отец Евстати отлетяла при Своя Създател...

Но чудото не свършва тук. Когато започнали да преобличат за погребението новопредставления свещеник, оставили за малко болничната му дреха на съседното легло, където лежал един тежкоболен пациент. И той оздравял като по чудо!

Това се случило на 20 април 1952 година, Великден. Най-чудния Великден, за който чепеларци още разказват с благоговение и трепет...