Гюнтер Грас, най-изтъкнатият германски писател, поет, драматург и художник от поколението, съзряло по време на Втората световна война, почина вчера на 87-годишна възраст в болница в северния германски град Любек. Роденият на 16 октомври 1927 г. в град Данциг (днес Гданск в Полша) Грас бе уважаван от сънародниците си заради съживяването на културата им в най-тежкия период за Германия – след поражението във войната, и заради влиянието, което оказа в опитите за преодоляване на колективната вина за престъпленията на нацистите.

През 1999 г., 40 години след публикуването на първия му и най-известен роман - „Тенекиеният барабан”, писателят бе удостоен с Нобелова награда за литература (режисьорът Фолкер Шльондорф засне по него едноименния киношедьовър и спечели ”Оскар” през 1980 г.). Главният герой на световния бестселър, който обаче разбуни духовете в Германия и дори бе публично горен в Дюселдорф, е момче от Данциг, завъртяно от политическата вихрушка на възхода на Хитлер към властта, което отказва да порасне. „Гюнтер Грас даде ново начало на германската литература, след като тя десетилетия бе лингвистично и морално унищожавана. Той разбули едно забравено лице на историята”, обоснова избора си Нобеловият комитет преди 16 години.

Грас бе и спорна фигура в германското съвремие. През 1990 г. той яростно се противопостави на обединението на Германия, което сравни с анексирането на Австрия от Третия райх. Причината – огромният му страх, че ако пак бъде силна, родината му може за пореден път да тръгне по опасния път, довел до последната голяма война. „Не искам моите деца и внуци да страдат от стигмата, че са германци. Но те няма как да не носят част от отговорността в Германия никога повече да не се случват такива злокобни залитания.”

Моралният пиедестал на Гюнтер Грас внезапно бе разклатен през 2006 г., когато излезе неговата автобиография „Да люспиш лука”. 61 години след войната авторът призна в книгата си, че като 16-годишен юноша е служил шест месеца в 10-а танкова дивизия „Фрундсберг” на СС на Източния фронт. Грас се оправда, че тогава СС за него са били само елитни части, а не масови убийци и че не могъл да произведе дори един изстрел срещу настъпващата Червена армия. През май 1945 г. го пленяват американците, след като е ранен от шрапнел в едната ръка. В лагера за военнопленници Бад Айблинг прекарва няколко месеца заедно с Йозеф Ратцингер, който през 2005-2013 г. бе папа Бенедикт XVI.

В писмо до кмета на Гданск, последвало вълна от призиви да бъде лишен от почетното си гражданство на полския град, Гюнтер Грас обясни дългогодишното си мълчание с необходимостта да осмисли „епизода от младините, който беше кратък, но и голямо бреме” за него.

През 2012 г. авторът на ”Тенекиеният барабан” за пореден път си навлече масови критики с публикуването на поемата „Какво трябва да се каже”. В нея той разкритикува двуличието на Запада по отношение на тайната израелска ядрена програма и нарече еврейската държава „опастност за и без това крехкия световен мир” заради заплахите й срещу Иран. Няколко дни по-късно той уточни, че е имал предвид правителството на Бенямин Нетаняху, чиито методи сравни с тези на бившите тайни служби на комунистическа ГДР – Щази, а не Израел като държава. Но това не спря Тел Авив да го обяви за персона нон грата, а тогавашния германски външен министър Гидо Вестервеле да заяви: „Да сложиш Израел и Иран на едно и също морално ниво не е интелигентно, абсурдно е!”

Грас упорито устоя на критиките, призна само, че го е заболяло от обвиненията, че е антисемит. Които очевидно не бяха верни, най-малкото заради едно от скандалните му изказвания през 2005 г. Тогава той разкритикува т.нар. борци за свобода на изразяването, които публикуваха за първи път карикатури на ислямския пророк Мохамед в датския в. „Юландс постен”. Грас сравни осмиващите и дълбоко обидни за мюсюлманите картинки с нацистките карикатури на евреи по времето на Третия райх. През далечната 1989 г. пък писателят ядно подаде оставка от Берлинската академия на науките, след като тя отказа да участва в публично четене на „Сатанински строфи” заради фатвата от иранския аятолах Хомейни за убийството на автора Салман Рушди...

Всъщност цял живот Гюнтер Грас се води от своя най-важен принцип: да не изневерява на случващото се. ”Писателят е човек, който пише срещу изтичащото време. За нас миналото няма да престане да бъде настояще”, така приживе определя не само себе си, но и мисията на световното пишещо братство нобелистът Гюнтер Грас. Книгите му са пропити със спомени и въпроси за най-трагичните години на изминалия век. Но и с хумор, с много черен хумор - напр. в издадената и на български език ”Моето столетие”, където минало и настояще са в здравата прегръдка на безпощадните му шеги и проницателността на дълго живял сладкодумен разказвач.

Книгите му са преведени на около 30 езика, включително на китайски и хинди. Грас обаче е всестранен талант. Той е и поет, дебютира през 1956 г. именно със стихосбирка. И в поезията си е такъв, какъвто е и в романите - не страни от случващото се в момента, от политиката. Грас е и впечатляващ художник, а графиките му украсяват кориците на многобройни книги. Част от тях са събрани в изящен албум със стихове и акварели.

”В романите на Гюнтер Грас никога не можеш да намериш мястото, където свършва реалистичното и започва фантастичното. Всичко, което минава през Грасовата зона, променя своя характер”, пишат за него критиците, които го ценят и разбират. А когато му присъдиха Нобеловата награда, полският му колега, писателят емигрант Чеслав Милош, каза: ”Грас разбира страшните събития на ХХ век.

Неговата борба се състои в това да говори на своя народ истината и по този повод неведнъж е предизвиквал скандал. Затова Нобеловата му награда е триумф за Грас и поражение за враговете.”