90 години от атентата в „Света Неделя“

Няма доказателства, че Георги Димитров и Васил Коларов са били за акцията в „Св. Крал“, но няма и че са били против

Когато слушат Големия брат, политиците трябва да знаят, че не той, а те носят отговорност

„Една от поуките от атентата в църквата “Света Неделя” през 1925 г. е, че не е добра идея да се поставя извън закона цяла политическа партия. Със Закона за защита на държавата от 1924 г. БКП е принудена да премине към нелегални методи на борба, което от своя страна изтиква на преден план по-радикални хора в нейното ръководство, готови да поемат рискове и да предприемат действия, които могат да доведат до жертви.”

Изводът е на историка Владимир Станев, главен асистент в катедра “История на България” на Софийския университет, с когото разговарямe по повод 90-годишнината от най-кървавия атентат в българската история. Според него е по-добре политическите борби да бъдат на изборите и в парламента. Периодът след Първата световна война обаче е време на политическо насилие в цяла Европа. А в България втората национална катастрофа след Първата световна война концентрира енергията на българите не навън, към осъществяване на националното обединение, а вътре в самата страна, обяснява Станев. Този път от своя страна предизвиква ожесточени политически борби. Първата световна война създава един феномен - радикализиране на обществото, склонност да се използва политическо насилие при решаване на политически проблеми.

Радикални са настроенията и в БКП, и във Военния съюз, хората зад властта. И едните, и другите не се замислят да приложат върху свои сънародници методите, с които са се борили с врага на фронта. Още повече че за Военния съюз комунистите са предатели и агенти на Москва, а за комунистите управляващите са класов враг.

Атентатът в “Свети Крал”, както се е наричала църквата тогава, дело на Военната организация на Българската комунистическа партия, винаги е присъствал в учебниците по история, но оказва се, че дълго време не е бил изследван. Станев обяснява защо е така: “БКП се разграничава рязко веднага след него, отговорността се прехвърля върху някакви леви сектанти. Затова събитието не е изследвано реално чак до края на 80-те години на ХХ век. Имам подозрението, че в руските архиви, които са твърдо затворени за български историци, могат да се намерят доста интересни материали. Явно е, че доста институции и политически сили имат интерес да не се казват всички факти. Полицията например. Тогава тя “проспива” събитието, въпреки че преди атентата са заловени много технически лица на военната организация на БКП. Полицията знае, че ще има “нещо голямо”, но не успява да се добере до конкретната цел. Дори не проверява таванското помещение на църквата в деня на атентата, макар че има тази задача.”

Оказва се, че разделението на млади и стари в политическите партии, любима тема на журналистите днес, се отразява и върху споровете в БКП преди атентата.

“Идеята за въстание, което е поръчано от Москва, е приета от ръководството на БКП и не се обсъжда. Проблемът е атентатът и неговото място в бъдещето въстание или както те го наричат - революция. Малко е преувеличено твърдението, че Централният комитет е бил против атентата. След ударите, които получава през март 1925 г., той не може да се събере, така че не е ясно какво решение би взел. В Изпълнителния комитет на ЦК гласовете се разделят. Има хора, които твърдо са за атентата. Станке Димитров-Марек дава принципната си подкрепа. В терористичната ядка към ЦК, известна като Специалната наказателна тройка, Вълко Червенков дори настоява за него, а той е представител на младите. Вярно е, че военната организация на БКП поема нещата в свои ръце. Тук се вижда това разделение на млади и стари. Както казва един от организаторите на атентата - ЦК беше съставен от млади хора, без опит, склонни да се поддават на натиска на противника и затова те смятат, че могат да поемат тежестта и отговорността за това решение. Нека не забравяме, че Коста Янков, който е начело на военната организация, е член и на Изпълнителния комитет на БКП. Много е интересна позицията на двама от задграничните представители на БКП, които ще станат по-късно и лидери на България - Георги Димитров и Васил Коларов. Много често в литературата се твърди, че те са били против атентата.”

Отбелязвам, че така ни учеха преди 10 ноември.

“Да, това е теза, която се прокарва още веднага след атентата, когато стават ясни последствията от него и всички доказателства за тяхното категорично негативно отношение за атентата са изфабрикувани тогава или поне тогава се появяват. Няма обаче и доказателства в обратната посока - че те са твърдо за. Има свидетелства на хора от ръководството на БКП, включително от политическото ръководство, които твърдят, че двама бъдещи лидери са подкрепяли атентата. Например членовете на ЦК Петър Искров, Христо Халачев, Младен Стоянов, Тодор Павлов. Но поне десетина души твърдят, че лично са виждали писмото, с което Георги Димитров дава съгласието си за атентата”, казва Станев.

Припомня, че от Москва се опитват да изпращат оръжие и пари за “революцията”. Коминтернът дори настоява да се поддържа курс към въоръжено въстание и след 1923 г., когато няма нито условия, нито шанс то да успее. “Има данни, че в навечерието на атентата, но много късно, за да стане известно в София, Коминтернът и Задграничното бюро снемат курса към въоръжено въстание като нереалистичен, но не казват нищо за атентата.” Затова според Станев “политиците трябва много внимателно да приемат внушения отвън. Защото отвън е доста лесно да се дават съвети, нареждания кой какво да направи. Но отговорността пада върху тези вътре, в България. Идеите на Големия брат сигурно са нещо хубаво, поне на него така му се струва, но прилагането им вътре в страната може да не доведе до добри резултати.”

В споровете дали да има атентат едни от противниците му изтъкват, че той ще доведе до много невинни жертви, което ще се отрази неблагоприятно върху обществената тежест на комунистическата партия. Други поглеждат на нещата от друг ъгъл и заявяват, че подобен акт може да предизвика югославска интервенция в страната, което от своя страна да се тълкува като национално предателство. Станев хвърля повече светлина върху не така популярната като “руската”, “сръбска” връзка: “В Белград не могат и не биха допуснали едно правителство, контролирано от Москва. Има сведения и те са сигурни, че при Септемврийското въстание югославската армия се концентрира на българските граници. Те биха имали пълната подкрепа на румънското, а по всяка вероятност и на гръцкото правителство. Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия) е победител в Първата световна война, страна, която държи твърдо на установения Версайски ред, не признава съветското правителство, което пък от своя страна в този момент не подкрепя версайската система.

Срещал съм твърдения, че най-голяма полза от премахване на управляващите в София има Белград. В Белград нямат интерес от власт, подкрепяна от военните. Както е известно, офицерите обикновено са националисти и не приемат териториалните загуби.”