МАРГАРИТА ВАСИЛЕВА

На 29-ти май, 2015г. в сърцето на Ню Йорк ще звучат произведения на българските композитори Любомир Пипков, Лазар Николов, Иван Спасов и Васил Казанджиев. Музикалната програма представлява дебют за Камерен ансамбъл „Ценов“ и сбъдната мечта за Герган Ценов – негов създател, диригент и пианист. “Когато пристигнах в Ню Йорк, за да уча дирижиране в Джулиард Скуул, през първата година от престоя си не пропуснах изпълненията на нито един солист или оркестър. Портиерите навсякъде ме знаеха – бедният студент, който чака напускащите след първата част богати аристократи на Ню Йорк да му преотстъпят билета си за втората част на концерта. За тази първа година на безумно препускане от зала в зала чух всичко, освен едно – българска музика. Когато Берлинска филхармония гостуваше, тя изпълняваше Бетовен. Когато Пражка филхармония гостуваше, тя изпълняваше Дворжак. Когато Оркестърът на Санкт Петербург гостуваше, той изпълняваше Чайковски. Когато български музиканти изнасяха концерти, те изпълняваха... Бетовен, Дворжак и Чайковски. Но може би истинският катализатор на моята “българска” идея бяха две, според мен, епохални за най-новата ни музикална история събития, които се състояха в една и съща година (2001) в София – световната премиера на Шеста симфония на Лазар Николов с Росен Миланов и Нов симфоничен оркестър (чиято партия на пианото за най-голяма моя гордост бе поверена на мен) и световната премиера на Четвърта симфония “Нирвана” на Васил Казанджиев със Софийска филхармония под палката на самия Маестро Казанджиев. Не ми е лесно да го призная, но след всичките дълги години на изключително солидно музикално образование, на 27-годишна възраст разбрах, че в България има музика, за която бе крайно време светът да научи.“

През годините Герган се запознава с редица малко известни български произведения, на някои от които липсват записи, на други – партитури, но от общата картина става ясно, че в България лежи дълбоко заровено музикално съкровище. През 2010 г. с ансамбъл от млади американски и български музиканти изнасят два концерта в Ню Йорк и Вашингтон с програма, изцяло съставена от творби на Петко Стайнов. През следващите няколко сезона изпълнява Концерта за струнен оркестър на Лазар Николов с Пазарджишкия симфоничен оркестър и Рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров с New Amsterdam Symphony Orchestra в Ню Йорк. „В края на миналата година най-сетне реших да превърна възхищението и загрижеността си в нещо реално и така се стигна до създаването на Камерен ансамбъл “Ценов”. Целта на ансамбъла е приоритетно да изпълнява и популяризира българска музика, като идеята е нашите изпълнения да достигнат освен до масовата публика, също така и до професионалните и академични среди – музикални училища, университети и специализирани форуми за съвременна музика. Истината е, че публиката навсякъде – и в Пазарджик, и в София, и в Ню Йорк, е една и съща – тя винаги идва на концерт, за да изживее нещо специлно и неповторимо, и мое задължение е да ѝ го доставя. Що се отнася до изпълненията на родна земя, те са също толкова отговорни, колкото и тези навън, но много по-трудни, тъй като не са само изпълнения, но и завръщания. А няма човек, който да не иска да се завърне по възможно най-достойния начин. “

Герган получава първите си уроци по пиано в Пазарджик, завършва музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив, Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София, за да продължи образованието в САЩ, където изучава пиано в университета Монтклер и дирижиране в Джулиард Скуул. Кое обаче е любимото му амплоа – това на пианист, или това на диригент? „Отне ми доста време, докато установя, че и пианото, и дирижирането, и композирането, и преподаването са едно и също амплоа в различни образи и проявления. Хора като Леонардо и Микеланджело ме впечатляват със своите гениални творения, но много повече със своя облик на завършен човек – многостранен, многокомпонентен, многообразен... с една дума – пълноценен. Мисля, че човек, който не е прочел романите на Толстой и Достоевски, не може напълно да вникне в симфониите на Чайковски; че човек, който не е написал поне един стих, поне един кратък разказ, няма право да поставя пиесите на Шекспир и Чехов; че човек, който не е опознал всичките си сетива, не може да претендира, че има реална представа за света и живота. Дирижирането и пианото са просто две различни сетива, които в сговор възприемат една и съща картина.“

„Какво е музиката за мен е може би въпрос също толкова невъзможен, колкото и въпросът какво са за мен животът, любовта, семейството, приятелите, Родината... Това са въпроси, на които не бива да се отговаря, а ако човек намери конкретен и ясен отговор, то значи, че най-вероятно не е оценил истинската стойност на тези толкова специални категории. А що се отнася до отношението ми към музиката през годините, то определено се е променило, като в самото начало тя бе просто игра, после се превърна в дейност, после - в професия, и най-накрая - в кислород. Но по време на всички тези етапи никога не е преставала да бъде потребност. За повечето хора музиката е просто нещо, което те единствено слушат. За мен тя, както и литературата, изобразителните изкуства, театърът, архитектурата, киното, са метод да разбера и развия себе си. Всеки досег до картина на Рембранд или до филм на Тарковски е един съвсем нелек процес, през който се стремя да изпитам предела на сетивата си, предела на съзнанието си, предела на сърцето си. Крайният резултат не е удоволствие, а по-скоро удовлетворение. Удовлетворение от разширения хоризонт и обогатените способности.“

А къде остава задоволството от личните постижения? „Не дай си боже някой ден да се почувствам удовлетворен от себе си! Като тегля една черта, разстоянието между мен и Леонардо е все още светлинни години, затова поне засега – по-малко удовлетворение и повече работа! По принцип съм изключително скептичен към думата “успех”. Успешни ли са Димитър Ненов и Добрин Петков, Димитър Казаков и Майстора, Константин Павлов и Христо Фотев, ако днешните музиканти, художници и поети се сещат за техните имена само на годишнини? Дали биха били велики, ако бяха се родили някъде другаде? Естествено! Талантът не е географско понятие.“

Къде обаче е мястото на класическата музика в нашето съвремие, в ежедневието на един млад човек? Защо един родител да заведе 15-годишното си дете на класически концерт? „Ако ми позволите малко хумор, ще кажа, че ако родителят е чакал цели 15 години, за да заведе детето си на концерт, то най-вероятно е вече твърде късно. Истината е, че всичко започва и свършва със семейството. Детската градина, училището и университета са само доизграждане на фундамента, който детето е получило в семейната среда. Що се касае до ранното музикално обучение, не спирам да повтарям на майки и бащи, че ако има една-единствена дейност на тоя свят, която най-комплексно да развива у детето усет към красивото, двигателни умения, математически и абстрактно-логически способности, концентрация, инициативност, то това е заниманието с музикален инструмент, независимо какъв. Мисля, че и като музикант най-важното съм научил отново именно от родителите ми – постоянство и желание за развитие. Всичко останало е въпрос единствено на време и ефективен метод на обучение. В едно свое интервю за списанието “Paris Review” на въпроса коя е вярната формула, за да стане човек добър писател, Уилям Фокнър отговаря: 99 % талант, 99% дисциплина, 99% труд. Интересно е, че повечето хора обръщат по-голямо внимание на частта за “таланта, дисциплината и труда”, докато за мен интригуващо и определящо е процентното разпределение. Големият наш композитор Иван Спасов, при когото имах възможност да уча композиция, веднъж ми каза: „Гергане, писането е физически процес, при който, за да се отдели енергия, нещо трябва да изгори”. Мисля, че и Фокнър, и Иван Спасов, са искали да кажат едно и също нещо, а именно: Захванеш ли се с нещо, или му се отдай до край, или по-добре не се захващай!“

За постиженията, гордостта и равносметката Герган споделя: „Горд съм, че след толкова години на емиграция, премеждия и скиталчества имам сплотено и обично семейство, и добри и верни приятели. Защото, в края на краищата, най-важни си остават хората. Именно за тях правим концерти, за тях изписваме Сикстински капели, за тях строим Тадж Махал и Египетски пирамиди. Ако преди 20 години ме бяхте попитали кое качество най-силно ценя у един човек, най-вероятно щях да ви отговоря – таланта. Сега единственото, което ме интересува у човека, е именно човешкото.“