Времето, историята те мята, подмята, мачка те и накрая - хайде, много ти здраве!

- Какво работите сега, проф. Минеков? Разбрах, че за вас отдих няма.

- Каквото ми хрумне. Каквото не съм направил досега. Като собствени вълнения. Ето тая "Вълна" реших да направя - да се вживея, да я видя във фигуративен план. Ето я тук как се вълнува наведена. Ето тук и едно пиле. За мен си ги правя... "Вълната" е едно старо мое преживяване, но тази година не можах да се отърва от нея. Видях една моя стара рисунка. Имам страшно много такива рисунки за правене, а няма време. Още преди 30 г. бях решил да правя вълна. Направих една, но не ми хареса. Опитах после още една - много разлюляна. И тя не ставаше.

- Защо толкова ви вълнува тази вълна?

- Вълната има страхотен ритъм на движение на форми. Тя е нещо страшно като напрежение, като сила и енергия. Я вижте какви поразии правят вълните. И човек, без да иска, се вълнува от тая сила на формата. Не можеш да се отървеш от нея. Ей така, прави ти се. И пак я започнах. Викам си тая година - я да опитам още веднъж. Да я направя някак си, че да работя после нещо друго. Ама няма отърване. Тя, скулптурата, е като жената - трябва да я ухажваш, да я милваш, пък накрая не знаеш каква ще излезе. Скулпторът е страдалец повече от всички художници... Та, отлях си "вълната" за мен за спомен. После ме хвана нещо като едно такова съвременно състояние на отчаяние. Имах хубава рисунка за смъртта на една птица. Емилиян Станев има много силен разказ с такова заглавие - "Смъртта на една птица". Вълнението от смъртта на една животинка е много сложно, странно нещо.

- С какво смъртта на една птица е по-специална от смъртта на която и да било друга твар?

- Птицата е природна поезия. Тия крилца, тая шия, тая перушинка, тоя летеж! Лястовицата... Невероятно нещо. Аз съм влюбен в лястовиците от дете. Гледах ги в Пазарджик по жиците и им се радвах колкото си поискам. А и сега още ги чакам да дойдат. Вълнувам се от първата лястовица, от първия щъркел... Орелът - какво могъщо нещо на природата е! Какви са криле, каква енергия, какво чудо, какво съществувание! Природа! Не можеш да не й се възхищаваш! Няма нищо случайно в нея.

- Животните по-трудно ли се пресъздават пластично, отколкото хората?
- Не може да се каже, че са по-трудни. Но са по-красиви от хората. И по-етични. И най-страшното животно е по-благородно от човека.

- Защо мислите така?
- Защото то има изхранване, а човекът няма изхранване. Затова има и хладилник. Докато животното няма хладилник, разбирате ли?

- Как преживяхте вандалските покушения на ваши творби?
- Какво да правиш?! Преживяваш го. Добре, че понякога имаш и втора отливка от някои работи, та нещо оцелява. Но от повечето нямаш. Ето, на дипломната ми работа оригиналът изчезна. След като се отлее от гипс в леярната, всичко се чупи. Щото нали вече имаме нещо "вечно". "Вечно" за боклука, което се краде и се ликвидира. Пет-шест работи ми откраднаха, разтопиха ги. И това го преживях. Знам, че такова е времето. Сега хората са гладни и от това преживяват - като крадат. Обществото не може да им осигури изхранването и те стигат до зулуми, до ужаси, даже и до убийства. Я какво става - за едно агне, за една коза трепят хора. То е една обстановка - ужас.

- Добре, че поне камъкът не подлежи на претопяване, а и тежи.
- Камъкът се съхранява. Него поне не го пипат. Аз имам много неща от камък - те останаха. Имам един първи период с гранит. Започнал съм с камък и имам чувства към него. Работата с камък е много странен и сложен процес.

- Как решихте да станете преподавател?
- Имаше конкурс в академията за едно-две места. Попитах дали мога да се явя и те ми казаха - защо пък не. Вече имах така малко кураж, имах награди, с други думи - имах някакво самочувствие. Реших да се явя, избраха ме и така станах преподавател.

- Допадаше ли ви тази работа?
- Отначало много ме вълнуваше. Освен това аз не бях контактувал с толкова много хора наведнъж. Пък и изведнъж се оказах по-големият човек, който трябва да учи другите, а нямах такава убеденост за себе си. Чувствах се добре сам в ателието, с хората ми беше малко трудно. Но все пак имах някакъв опит покрай моите учители - натрупаните неща никога не се губят. И полека-лека започнах - както мен са ме учили. Без вълнения и притеснения, нали си знаех занаята. И все мога на някого да кажа по нещо. През мен минаха страшно много студенти. Все още доста от тях се обаждат, благодарят. Дето се казва - нямаше лошо вино. Та, оцеляхме и в тоя свят.

- Правите ли изложби?
- През последните 10 години съм направил две. А за един скулптор това е голяма работа. Както казваше моят професор Андрей Николов - скулпторът прави две изложби - една юбилейна и една след нея... Мъчно изкуство - не се прави като картинка. Глина, гипсове, шлайфане. Ужас! Оттам да минеш на камък, на гранит, на мрамор. Пък с метала - леярни. Не се издържа. Трябва много устойчива психика и физика. То е Божа работа и Божи късмет за оцеляване в занаята. Така са нещата. Не може иначе.

- Напоследък монументалните изкуства май не са на особена почит?
- То е жив ужас. Няма естетически критерии, закриха и комисиите, които оценяваха творбите. Сега паметници се поръчват на случаен принцип или на приятелска основа. Липсват ни и традиции. Ние имаме скулптура едва от Възраждането. Първите имена в академията (тогава Рисувалното училище) и като живопис, и като скулптура са европейци. Моят учител Андрей Николов учи 14 г. във Франция и в Италия. Илия Петров и Дечко Узунов - в Мюнхен, Шиваров - във Виена... Оттам дойде съвременната българска скулптура - от Андрей Николов, Иван Лазаров, Иван Фунев, проф. Дудулов - много имена са те. А от тяхното най-ново поколение идва Любомир Далчев. Той завършва в академията живопис, после в Италия учи скулптура, а в Париж - анатомия. Връща се в България, става професор, при когото аз попаднах. И по времето на великия социализъм започва борбата срещу формализма и иди се оправяй! Изкараха го формалист, искаха да го гонят...

- Вие имахте ли подобни проблеми?
- А, и аз едва се оправих. Че формализъм, че партийни събрания, че отидоха нещата нагоре - до ЦК. Че най-накрая един генерал се обадил, че аз съм бил най-талантливият скулптор, понеже съм бил направил фигура на Спартак. А с тая фигура аз участвам на фестивала в Москва и ставам лауреат. Но няма значение, че си лауреат - ти си вече под западно влияние... Но явно дядо Господ ме е пазил, че и аз оцелях до тия години, което е почти невероятно.

- Защо сте толкова ведър?
- Ааа, много ведър... Седя в ателието по цял ден. Дните са дълги, нощите още по-дълги... Аз от 19-годишен съм скулптор. Колко години са това - 67! Страшна работа. Той и Господ е бил скулптор. И изглежда е разбрал, че не съм толкова кофти човек и ме остави така по-дълго да поработя. Да му подражавам!... Това пък как ми дойде? Оставете го... Времето, историята те мята, подмята, мачка те и накрая - хайде, много ти здраве!

Нашият гост:

Роден е през 1928 г. Ученик на Андрей Николов. Завършва Художествената академия при проф. Любомир Далчев. От 1975 г. е професор в академията. От 1976 до 1984 г. е неин ректор. Негови произведения участват във всички общи художествени изложби в България и в международни експозиции в Москва, Париж, Венеция, Будапеща и мн. др.
Негови творби се намират в НХГ и в градските галерии на София, Пловдив, Пазарджик, Варна, Враца, Стара Загора, Русе, както и в Италия, Германия, Русия, САЩ, Белгия, Египет, Иран...
Носител на почетни звания и десетки престижни национални и международни награди.