Събуждането на гиганта Серия А

На 18 август 2018 да почерпят

Григор Димитров загуби доиграването на мача от трети кръг срещу Новак Джокович в Синсинати

МВнР: Няма данни за пострадали български граждани при тежкото наводнение в Южна Индия

СПИН мори мъжете 6 пъти повече от жените у нас Новорегистрирани са 139 представители на силния пол срещу 22 на нежния

Бербатов е сензационна опция за „Юнайтед“

Мотоциклетист е с опасност за живота след катастрофа във Варна

„Лудогорец“ губи вратар за дербито

Германия отваря вратите за чужденци Бежанците не отговарят на нуждите на Берлин

Труд Уикенд – един вестник за два дни

Пиян пациент опря ножица в гърлото на медицинска сестра в Търново Ръководството на областната болница сезира прокуратурата

САЩ изтеглят 200 милиона долара от стабилизационния фонд за Сирия

Ангела Меркел очаква сложни разговори с руския президент утре в Берлин

Оръжеен бос фалирал „Олимпик“ В Испания развивали дейност без лиценз

Организация на движението за рехабилитация на уличен канал по бул. “Арсеналски“

„Москва не вярва на сълзи“ повдигна Желязната завеса

Казват, че през 1985 г. американският президент Роналд Рейгън гледал осем пъти филма “Москва не вярва на сълзи”, за да се подготви за срещата си със съветския ръководител Михаил Гор-бачов. Независимо дали това е истина или красива измислица, факт е, че филмът, който през 1981 г. получи “Оскар”, е направил едва ли не повече за разведряване на отношенията между двете свръхсили, отколкото дипломатите. Лентата повдигнала Желязната завеса и американците видели, че от другата страна живеят хора като тях, погълнати не от фанатично желание да ги унищожат, а от проблемите на всекидневния живот. И така се избавили от страха от “червената заплаха”. Над три милиона американци гледали “Москва не вярва на сълзи”, което за чуждестранен филм, при това със субтитри, било истинско чудо.

Затова дори ако някой беше измислил пиар стратегия за представянето на Съветския съюз
в положителна светлина чрез този филм във време, когато отношенията между двата блока са максимално напрегнати, тя едва ли би могла да се осъществи така успешно.
Филмът на режисьора Владимир Меншов е сниман през 1979-а, годината на съветската инвазия в Афга-нистан. На следващата година в Полша започват стачките, организирани от профсъюза “Солидарност”. НАТО предупреждава Съветския съюз, че евентуалната негова намеса в Полша може да доведе до пълен разрив в отношенията между Изтока и Запада. Целият свят е обхванат от вълнения, в Иран избухва ислямската революция.
През 1981 г. за “Оскар” в категорията за чуждоезичен филм се борят пет заглавия, като три от тях са дело на световноизвестни режисьори – французина Франсоа Трюфо, японеца Акира Куросава и унгареца Ищван Сабо. Филмите на Трюфо и Сабо са на “световна” тема – Втората световна война, а на Куросава е заснет с американско участие. Но Филмовата академия на САЩ предпочита неизвестния Владимир Меншов и неговата мелодрама, действието в която се развива в далечната комунистическа Москва. Руският кинокритик Леонид Павлючик обяснява пред “РИА новости” решението на американската филмова академия така: “Отношенията между Америка и Съветския съюз тогава бяха напрегнати, а за кинематографистите е характерна някаква фронда. Те често вземат решения напук на официалната политика на своята страна.” Владимир Меншов обаче получава наградата си много по-късно. Дори не разбира веднага, че е отличен – Студената война дава своето отражение. Меншов следи церемонията за “Оскар”-ите по радио “Гласът на Америка”, но заради заглушаването не чува добре. Когато му съобщават новината на следващия ден, също много-много не вярва, защото денят е 1 април. Меншов повярва едва когато я чува по програма “Време” – вечерните новини на телевизията. Вместо него статуетката получава аташето по културата в съветското посолство във Вашингтон. Тя дълго време стои в дирекция “Държавно кино” на СССР. Меншов взема в ръце своя “Оскар” едва през 1989 г. Каквато и да е политическата обстановка, тя явно не е могла да спре полета на таланта.

Защото през 1979 г. в СССР са заснети над 100 филма сред които не само “Москва не вярна на сълзи” се оказва шедьовър. Андрей Тарковски снима “Сталкер”, Никита Михалков – “Няколко дни от живота на Обломов”, Георгий Данелия – “Есенен маратон”. От същата година е и криминалният “Мястото на срещата да не се променя” с Владимир Висоцки.
“Москва не вярва на сълзи” проследява историята на три провинциални момичета, които идват в Москва, изпълнени с мечти за слава, успех и любов. Скромната Антонина се омъжва за работник и заживява щастливо с него и трите им деца, бойката Людмила с хитрост спечелва сърцето на известен хокеист, който обаче не издържа бремето на славата и се пропива. Третата – Катя, също като Людмила се представя за дъщеря на известно семейство, но е наказана за лъжата си. Като разбира истината за произхода й, нейният любим – телевизионният оператор Рудолф, я изоставя. Катя ражда и сама отглежда дъщеря си, устоява на трудностите на живота и успява да стане директор на завод. Обаче продължава да мечтае за любов и един ден тя идва при нея под образа на обаятелния стругар Гоша.

В началото на филма не му върви. Режисьорът му има само един филм зад гърба си, “силните” в “Мосфилм” не харесват сюжета – бил прекалено обикновен. Меншов обаче се оказва упорит. И заснема лентата. Показват я на политбюро, а генералният секретар на комунистическата партия Леонид Брежнев е във възторг.

Този възторг “постила червен килим” пред “Москва не вярва на сълзи”. През 1980 г. го гледат около 90 милиона души. И до днес го гледат. В бившето съветско пространство и до днес като крилати фрази се използват реплики от филма: “Какви хора, а са без охрана!”, “Имам алергия от сьомга”, “Какво става в този свят? – Няма никаква стабилност…”

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.