- Г-н Коралски, какви промени са необходими, за да спрат злоупотребите с инвалидните пенсии?

- Една от идеите е лечебните заведения, в които човек се лекува, да определят степента и вида на увреждането му. А намалената трудоспособност да се определя от други институции на базата на критерии, които са разработени от Световната здравна организация. Това е логично, защото е очевидно, че хората, които са ме лекували два месеца, имат много по-добра представа за здравното ми състояние и степента на увреждане, отколкото една трудово-експертна лекарска комисия (ТЕЛК). Много е важно да се прецени в каква степен увреждането пречи на човек да изпълнява досегашната си работа и какво друго може да работи. Затова капацитетът на комисията, която определя намалената трудоспособност, трябва да се промени. В нея трябва да влязат лекари по трудова медицина, експерти по трудова рехабилитация, заетост, социални работници. Целта е човек да се върне на полето на труда. Този модел на работа се прилага в по-голямата част от европейските страни. Най-важното е да разработим система за осигуряване на работа. Ако само казваме, че човек може да работи еди-какво си, на практика нищо не сме свършили.

- Какви промени са необходими при освидетелстването на хората извън трудоспособна възраст?

- За децата до 16 години и хората над 65 години може да се използва документацията при личния лекар или от заведението, в което се лекуват. По този начин ще се спестят около 30 млн. лв. на здравната каса поради това, че ще отпадне необходимостта от допълнителни прегледи. 

- Няма ли опасност това да разхлаби контрола и да увеличи броя на получаващи интеграционни добавки и инвалидни пенсии?

- Не подкрепям становището, че по този начин всеки лекар или здравно заведение ще започнат да издават документи, които да служат за инвалидна пенсия. Сега проблемът е в анонимността на документите. Голяма част от злоупотребите се дължат на това, че хората минават през най-различни лечебни заведения или лаборатории и получават различни изследвания. И когато ТЕЛК-овата комисията види, че кръвното на човек е 220 на 140 или че кръвната му захар е 12-13 пункта, няма как да не каже, че е хипертоник или диабетик. 

- Това как ще се промени? 

- Сега тези, които издават фалшивите документи, не са застрашени, тъй като отговорността не пада върху тях. Какво ще се случи обаче, ако здравното заведение или институцията, която определя вида и степента на увреждането си сложи подписа? Тогава всеки лекар ще се замисли дали срещу 100 или 200 лв. ще рискува правото да упражнява професията си.

- Казвате, че хората с уврежданията трябва да се върнат на работа. Статистиката обаче показва, че по-малко от 10% от хората с увреждания у нас работят. Как тогава ще работи новата система?

- Паралелно с оценката какво може да работи човек трябва да започне неговата преквалификация и търсенето на подходяща работа. Това означава да се промени ролята на службите по заетостта. Сега те са пасивни и чакат да дойде един човек с увреждане и евентуално някой работодател да поиска да го наеме. Ясно е, че това няма да се случи. Особено при тази безработица, когато можеш да вземеш здрав човек. У хората се е наслоило разбирането, че човекът с увреждане е неработоспособен. Но трябва да сме наясно, че човек не е нетрудоспособен въобще, а за конкретен вид работа. Заради предразсъдъците и стигмата в обществото обаче работодателите са по-склонни да наемат някой здрав мързеливец с прекомерни претенции, вместо да вземат човек с увреждане. А практиката показва, че човекът с увреждане оценява този жест и работи много по-съвестно от другите.

- Но как ще се създадат работни места за тях, при положение че и сред здравите хора има висока безработица?

- Тук идва мястото на формите на защитена и подкрепена заетост. Те съществуват в цяла Европа. В Испания например в защитените предприятия хората с увреждания са минимум 70% от персонала. Половината им заплата се плаща от държавата, която освен това дава по 15 000 евро за създаване на всяко работно място. В тези фирми работят хора с по-тежки увреждания или такива, които нямат никакъв професионален опит. Но не бива да се заблуждавате, че в тези фирми главно се опаковат бонбони. Някои са кол центрове. Работейки в тях, хората придобиват опит и след време могат да си търсят работа на свободния пазар и да получава по-висока заплата. В Германия и Франция например съществува квотен принцип и на всеки 50 работници един трябва да е с увреждане.

- В българския Кодекс на труда също има такива текстове. Защо не се спазват?

- Тези текстове имат препоръчителен характер и няма санкции за неизпълнението им. Освен това винаги работодателят може да постави такива изисквания за работното място, че никога да не може да се намери подходящ човек с увреждане. В другите държави трябва да се запълни квота, но ако по някаква причина работодателят не иска да я изпълни, плаща определена сума, която отива в центрове, които наемат или обучават хора с увреждания. Има много широк опит, от който може да се учим. За да се решат проблемите, трябва да променим общественото мнение. Ако ние като обикновени граждани не приемаме хората с увреждания, няма как да искаме частните работодатели да ги наемат. Много от тях смятат, че подобно нещо ще им развали имиджа.

- Напоследък като че ли хората стават по-чувствителни при потъпкването на правата на хората с увреждания. Паркирането на инвалидно място например предизвиква всеобщо възмущение. Това не показва ли, че обществото се променя?

- Да, така е. Всъщност проблемът не е в това, че аз непременно трябва да съм на място за инвалиди, а в това, че на друго място не мога да паркирам. Защото, ако до мен спре друга кола и няма достатъчно място, аз не мога да се кача на инвалидната си количка. Всичко трябва да е съобразено с нуждите на хората. Трябва да е ясно, че колкото са фалшивите инвалиди, толкова реални инвалиди не заявяват, че са такива, защото ги е страх, че ще си загубят работното място.

- Работодателите обаче казват, че положението в България е като след война, имайки предвид, че НОИ плаща около 1 млн. инвалидни пенсии.

- Те говорят за 1 млн., но от тях в трудоспособна възраст са максимум 400 000. Всички останали са деца и възрастни. Около 500 000 инвалидни пенсии всъщност са добавки към други пенсии. Злоупотребата с тези числа не прави услуга нито на пенсионната реформа, нито на нагласите на обществото. Те звучат атрактивно, но са абсолютно неверни. Ние сме държавата с най-лошо здравеопазване, а в същото време казваме, че инвалидите са много. Ако погледнем статистиката, ще видим, че у нас хората с увреждания са около 10% от цялото население. А средният процент за Европа е 16%. Подобни приказки са сравними с паркирането на джипове върху инвалидно място.

- Все пак нерядко виждаме от луксозни коли, спрели върху синьо място, да излизат здрави, прави хора...

- Тази злоупотреба отново показва липсата на култура. Затова инвалидните карти никога не се слагат със снимката нагоре, защото ще се види, че шофьорът е друг човек. За хората трябва да е ясно, че с пенсия от 150 лв. ти не можеш да си купиш билет за трамвай, а камо ли джип. Броят на инвалидите ментета не е по-голям от този на политиците и бизнесмените ментета. Те са продукт на манталитета на нацията, а не на пенсионата система.

- Увеличаването на възрастта и стажа за пенсия няма ли да накара повече хора да потърсят спасение, като минат през ТЕЛК и вземат инвалидна пенсия?

- Има хора, които се принуждават да търсят инвалидната пенсия, за да имат някакъв доход. Постоянно говорим за увеличаване на възрастта и стажа, но имаме ли програма за намирането на работа на тези хора? Това са реални неща за поколението, което мина през периоди с жестока безработица.

- Съобщихте, че има бум в регистрацията на фирми на хора с увреждания заради поправка в Закона за обществените поръчки, която запазва определени търгове за тях. В някои от тях работят по 2-3 инвалиди. Това не е ли поредната врата за злоупотреби?

- Когато се приемаше законът, идеята беше да се преценява капацитетът на предприятията да изпълнят поръчката. За съжаление този запис отпадна, защото се прецени, че противоречи на европейски регламенти. Би трябвало тези текстове да се прецезират и да се върнат, за да се гарантира, че предприятието, спечелило поръчката, ще я изпълни и няма да наеме подизпълнител. Най-лесният вариант е - няма поръчки, няма проблем. Да не изхвърлим обаче бебето с мръсната вода.

НАШИЯТ ГОСТ

Минчо Коралски е роден на 5 септември 1951 г. Завършил е право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1995-1997 г. е министър на труда и социалните грижи. След това става главен директор в Националния осигурителен институт. От 1998 г. до 2003 г. практикува като адвокат по трудово и осигурително право. От 2006 г. е изпълнителен директор на Агенция за хората с увреждания.