Чакахме “Одисей”, дочакахме “На ръба”. В началото на сезона режисьорът Александър Морфов обеща нов спектакъл (уж за Одисей, но по свои текстове), преди Коледа се разбунтува срещу депутатски недомислици и в знак на протест обяви, че ще напусне Народния театър. След Нова година стана директор на същата трупа, но вместо да покани зрителите на премиера, сам замина... да поработи в чужбина. Всички повдигнахме вежди недоумяващо, но не ни остана друго, освен да чакаме.

Сега, след премиерата на “На ръба” миналия петък, вече знам причината – Морфов е имал нужда от време, за да направи новия си спектакъл убедително и звучно нокаутиращ. За 80 минути, с минимално количество думи и максимално въздействие от сцената режисьорът изрича най-тежката присъда за държавата и народа ни. Изчезват! Няма ги българите, скоро ще са само плашещ спомен.

Те сами носят кръста си. Но техният кръст е боклукчийска кофа, защото животът им е камара отпадъци. Материални и морални. Живеят в гигантската панелка, наречена България, в която никой никого нито чува, нито разбира. Хаосът е тотален. Плебсът крещи “Майката й е...хте на тая държава”, а “елитът” се смее на гърба на гърчещата се в собствената си мизерия тълпа от грешници. И изводът е: “Скачане му е майката!” Остава да изберете вашето “скачай” - като “кой не скача е червен” ли, като “кучето скача според тоягата” ли, или като “скачай в дълбокото”. От скачането едни хич ги няма, а други много ги боли. До следващото скачане...

“На ръба” не се разказва – този спектакъл се живее. Така, както го живеят Морфов и огромният актьорски екип (прекрасна роля на Деян Донков, осакатен след “скачането”). Героите им са тъжни и смешни, пеят, свирят и танцуват живота си, а залата ги аплодира през цялото представление. Зад етикета “авторски спектакъл” виждаш низ от сценографски, музикални, хореографски и каскадни хрумки, подчинени на режисьорската естетика. Зрелищно, изненадващо и болезнено.

Следващите представления са на 28 и 29 април на голямата сцена в Народния театър.