Глобиха управителка на заведение с 2000 лева заради непълнолетни деца

Истанбулската конвенция отключи дебат, който нашето общество отлага с десетилетия

Полицията иззе амфетамин, метаамфетамин и марихуана в Търновско Дрогата е намерена при специализирани полицейски операции в региона

Ученик с диабет помогна в благотворителна кампания за болно момче от Търново

Делян Добрев за купувача на ЧЕЗ в България: Първоначално ми се стори като фалшива новина

Полицай почина след сблъсъци между футболни фенове

118 научни работници са участвали в 23 одобрени и финансирани проекта в Стопанската академия в Свищов Висшето училище представи резултатите от научноизследователските си дейност

Ангелкова: Работим активно за привличане на инвестиции

Къща едва не затрупа 5-членно семейство в Свищов Огнеборци и общинари спасиха фамилията с 3 невръстни деца

Жена изгоря в спалнята си

Среща на коалицията се провежда в Народното събрание

Игра ни учи да разпознаваме фалшивите новини

Валентин Радев за убийството в „Люлин“: Не се работи само по една версия

Протести в Румъния заради отстраняването на директора на Националната дирекция за борба с корупцията

Общината в Разград закрива местна детска градина в средата на учебната година

Проф. Георги Дюлгеров: Когато се намесят парите, трудно се устисква морално

– Г-н Дюлгеров, от вчера по екраните е най-новият ви филм “Буферна зона” – много лична изповед на човек, заставал между живота и смъртта. Всичките ви филми се раждат след някакви случки, а този път…

– …от сънища (усмихва се). Да, както се казва, фактът е световно известен. Наистина беше така. Преди около пет години изведнъж започнах да сънувам някакви монтажно навързани, кинематографично построени сънища. Не беше ми се случвало преди, но по-интересното е, че след като заснех филма, спрях да ги сънувам. Така или иначе ги записвах без никакво намерение за филм – просто да си ги имам. Събуждах се през нощта, записвах по няколко думи и на сутринта ги оформях. Събраха се петнайсетина. Веднъж Надя Косева и Светла Цоцоркова – мои бивши студентки, ми предложиха да работим заедно. Режисьорки са, но и продуцентската дейност не им е чужда. Казах им: „Имам тук едни сънища, прочетете ги.” Прочетоха ги, после поговорихме и се роди идеята да ги обединя в сценарий. Заедно избрахме шест сънища, които се опитах да обвържа с действителна случка от живота ми – ходенето до родния град на майка ми и невъзможността да взема шепа пръст… Така стана сценарият. Но тъй като обикновено се пазя от окончателни решения и гледам да се оставям на интуицията, когато накрая погледнах текста, осъзнах, че става дума за вини, за грехове…

– И за осмислянето им по-скоро…

– Да – героят всъщност си признава вините. В един от епизодите има талибани, мнозина ме питаха защо, а аз си дадох сметка, че всъщност съм сънувал страховете си от едно време, в което човек не смееше да говори това, което мисли, камо ли да извърши по-драстична обществена постъпка. Едва към края на 80-те години трябваше да се осмелим да организираме комитета за Русе, или да проведем нашия конгрес на СБФД, където да приказваме за тези неща…

– Във всички епизоди обаче се усеща духът на Антониони, Фелини, Бергман, Тарковски…

– Реших, че ще е така, в момента, в който се съгласих да превърна сънищата си във филм. Причината до голяма степен е в това, което се случва днес с киното. Дълбоко ме потиска тенденцията зрителският успех да е единствената мярка за стойността на един филм. Бих бил дори по-спокоен, ако е реален зрителски успех, а то е отчетена бройка продадени билети. Това дори в най-лошите години на тоталитаризма не се осмеляваха да ни го налагат като основен критерий – беше един от общо четири. Не може бройката билети да е основният стремеж на авторите! Вижда ми се дълбоко несъвместимо с природата на изкуството. Човек се занимава с изкуство, за да изрази себе си, за да изрази мислите и тревогата си за времето, в което живее. Не може поголовната тенденция към шоу и развлечения, следвана с явната главна цел да продадем някакъв продукт, да осмисли изкуството ни! И тогава си казах: Ще правя абсолютно напук – ама така, крайно напук – ще отдам почит на тези, за които днес си спомнят само киноманите. Това са режисьорите, които са ме създали – Фелини, Антониони, Бергман, Трюфо, Бунюел, Тарковски и, разбира се, Рангел Вълчанов, който е на тяхното ниво.

– Рядко се случва български режисьор да се поклони пред… български режисьор.

Считам Рангел за мой духовен баща. Не мога да отрека огромното влияние, което са ми оказали особено първите му филми „На малкия остров”, „Първи урок”, „Слънцето и сянката” – знаех ги наизуст. Заедно с филмите на Бинка Желязкова, разбира се. Рангел обаче е във филма и защото е от ранга на споменатите режисьори. Той е първопроходецът с тази негова стилистика на поетичния неореализъм, с много яростна лична авторска позиция. Да не говоря за новаторствата му – пръв и единствен тогава от българските режисьори отиде да работи в чужбина, пръв направи мюзикъл, директен запис на звука, долби стерео запис на звука… Дори филмът му “Лачените обувки на незнайния воин” е замислен още по времето на “Осем и половина” на Фелини и това, че е осъществен по-късно, не намалява значението му.

– В епизод от “Буферна зона” обаче разрязвате една лачена обувка. Няма го вече лаченото българско кино – така ли да го разбирам?

– (Усмихва се.) Да, и това значи. Но не искам да вербализирам тези неща, защото в момента, в който го направя, става еднозначно. Но… малко по-късно, след шестия сън, се размотава бинт, едно дете ще го поеме, а след него ще тръгнат героите…

– Препратки към Библията?

– Всъщност пак е препратка към лачените обувки. Но в позитивния смисъл.

– Защо днес няма творци като Антониони, Фелини, Бергман, Рангел?

– Бих го казал по друг начин. Има – Рой Андершон, Нури Билге Джейлан, Вим Вендерс с последните му филми, Терънс Малик, Дейвид Линч, братята Коен… Друго е обаче влиянието, което има творчество им. Става дума за друга обществена ситуация. Навремето хора като Фелини и Рангел с филмите си бяха част от една обществена ситуация. Те влияеха. Сега подобни филми не влияят. Сега, уви, влияят филмите със спецефекти и супергерои. Те дори вече не са за тийнейджъри, а за деца, излизащи от детската градина. Киното абдикира от обществената си мисия. Това е страшното.

– Технологиите и парите ли убиват духа, автора?

– Това, че парите диктуват, е лошо. Виждате, в малка подражателна страна като нашата се говори за кино по всички медии, но като за бройка продадени билети. Извинявайте, но бройката продадени билети още не означава, че тези зрители са се развълнували и ще помнят филма. Да, за всеки режисьор е важен зрителят, но за мен са важни хората, които ме спират на улицата и ме питат: “Вие не сте ли режисьорът на…” – примерно на “Авантаж”, на “Мера според мера”, на “Спомени за океанския риболов”… А тези дни ме срещна една дама (смее се) и ме пита: “Вие не сте ли режисьорът на “Буферна зона”. Казвам “да, аз съм”. “А кога ще го пуснете по екраните?” Щях да падна!

– Споменахте “Авантаж” и “Мера според мера” – те не намериха място в топ 10 от класацията “Лачените обувки на българското кино” на БНТ. Заболя ли ви?

– Имаше известно стъписване в първия момент, но след това си казах да, всъщност е нормално. Все пак широката публика, която участва в това гласуване, винаги има предпочитание към комедиите и историческите мелодрами и те преобладават в десетката. Това се харесва, това се търси. По-хубаво би било да се направи и друго допитване, сред критиците – тогава би имало по-балансирана картина. Защото кинопроцес без тези, които го отразяват и осмислят, не е кинопроцес.

– Как да има кинопроцес у нас, когато киногилдията е в непрекъснати разправии…

– Всички ме питат за тази гилдия! Киногилдията в България се състои от хора, които бяха принудени да оцеляват. Житейски! И когато мислиш как да се изхраниш, как да се спасиш, трудно можем да говорим за нормален кинопроцес. Скандалите са следствие на ненормалната ситуация, в която бяхме поставени. А и хората са слаби. Трудно се устисква морално. Трудно се устисква, като нямаш пари… Сега ситуацията се нормализира. Дай, Боже, държавниците освен за историческото наследство да помислят и за реалното, да пускат по-редовно субсидията и да създадат алтернативни източници на финансиране. Защото има млади хора с добри идеи и теми, на които сега им е времето да ги направят.

– Подчертавате грижата за историческото наследство, но виждате, че дори в тази ситуация се намират хора, които да произведат скандал – случаят с изложбата в Лувъра за пореден път показа, че не умеем да ценим стойностните неща.

Аз съм човек еволюционист и си мисля, че когато се размъти едно общество, трябва време да се утаят нещата. Както и да наричаме събитията от началото 90-те, това си е нежна революция, но е и поврат, преврат, който размъти доста обществото ни. Трябва време, в което хората да започнат нормално да живеят… За какво е този скандал в случая с Лувъра – за това, че не са платили на тях! Това е, както казваше един старшина, който ни съпътстваше, докато снимахме “Авантаж” в Ловеч, опре ли работата до пари и до жени, следващата крачка е затворът (смее се).

– Извън шегата какъв е големият ни проблем днес?

– Проблемът ни е, че понеже сме малка страна със слаба културна традиция, се поддаваме на мощната глобализация. Нямаме културен имунитет, уви. Не съм ходил скоро в Унгария, но като гледам новите им филми – например “Белият бог”, си казвам: “Тези хора сигурно имат имунитет!” Знаете ли, всичко е в ръцете на вас, пишещите, на хората, които осмисляте процеса. Не бива да се оставяме на тази глобализация, която налага само една мярка – бройката продадени билети.

– Не само за киното, нали?

– Да, защото в бройката продадени билети си личи и всичко останало.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете