Стълбата на изпитанията: Любомир Левчев на 80

От Йордан Ефтимов

В изданието на норвежкия всекидневник Aftenposten (на български би било “Вечерна поща”) от 7 май 1945 г. излиза кратък текст от носителя на Нобелова награда за литература за 1920 г. норвежкия писател Кнут Хамсун. Текстът по-късно бива наричан “некролог на Хитлер”. Ето текста му:

Не съм достоен да говоря за Адолф Хитлер и не се чувствам способен да представя емоционално колко вдъхновяващи са животът и делата му. 

Хитлер беше воин, воин на човешкия вид и проповедник на евангелието на справедливостта за всички народи. Характерът му беше на обновител от най-висш порядък, а историческата му участ бе да действа в епоха на безпримерна бруталност, която в крайна сметка го повали.

Такава е нормалната западноевропейска представа за Адолф Хитлер. И ние, близките му последователи, сваляме шапки при неговата смърт.

Кнут Хамсун

Големият писател е на 85. По време на Втората световна война, почти половин век след като е публикувал най-силните си романи и две десетилетия след най-голямото признание - това на Нобеловия комитет, той е идол и на нацистките водачи. След дълга среща с него Йозеф Гьобелс пише в дневника си: “Вярата му в германската победа е непоклатима”. И ето го краткия текст в майския вестник. Месец по-късно, на 14 юни, Хамсун е арестуван, а поради напредналата си възраст - затворен в болница в Гримстад. Две години по-късно идва и присъдата - глоба от 325 хиляди норвежки крони.

Нямаше как да не мисля за случилото се с един от най-големите писатели на модерното време, когато стоя пред юбилея на поет и писател като Любомир Левчев. Свързва ги не само съчувствието им и съучастието на политически режими с дискриминираща бруталност. Свързва ги и мотивът - един неоромантически елитаризъм. Свързва ги и талантът - различен, но ярък. И ги разделя не само степента на риска, нито само това, че единият приема тоталитарната кауза в края на живота си, а другият посвещава целия си живот на подчинение на такава кауза, споява се с нея, развива я, дава й криле.

Ако исках да правя апология - както някои смятат, че го изисква поводът - бих привлякъл и името на Езра Паунд - може би най-тъмният и безкомпромисен мислител сред модерните поети. Също осъден за сътрудничество с режим - този на италианските фашисти. И прекарал последните десетилетия на живота си в лудница. Но аз не искам да правя апология. Големите поети не заслужават лигавене. Не заслужават пощада от сантиментални подбуди. А сравнението на Левчев с Паунд е ненужно - не само защото Паунд не е бил ръководител на съюз на писателите, председател на Националния съвет на ОФ и член на ЦК на БКП. Нито Тодор Живков е сравним с Мусолини или Хитлер.

И ако днес честваме поета, ясно е, че ще бъдем честни първо към него. След това ще сме честни към обществената фигура, а после и към човека. А говорейки за поета, не можем да не отдадем заслуженото на един от първомайсторите на социалистическия класицизъм. Да, има ли някой, който ще оспори мястото на Корней?
Баладите са най-високият жанр в социалистическия класицизъм. Тъкмо в тях, а не в одите пробват силите си най-изявените поети на епохата. А Любомир Левчев е властелинът на жанра. Неговата “Балада за стълбата” с абсолютизирането на човешките възможности, на възможностите на вярващия идеалист, на комунистката е толкова силна творба, че не е учудващо мястото, което този поет получава в комунистическата йерархия (да, приберете си предположенията за извънлитературните умения). Неговата балада има митопоетична сила от онзи вид, който се оглежда в стенописите на Сикейрос (или Диего Ривера) и в статуите на Ернст Неизвестни (или Любомир Далчев). Дори напомня за един разказ на Борхес за мига преди разстрела на един комунист. Мигът се протяга във вечността, трае вечно.

Баладата на Левчев работи с гротеската. Тя е блестящ пример за синтетичната поетика на социалистическите реалисти, които без притеснения от кича смесват бурлеската и травестията и в крайна сметка възпяват чрез гротеската.
Бесилките се люшкаха от смях.
Като деца се смееха палачите:
- Изкачвай се!
- Изкачвай се, другарко!
- Пред теб е стълбата на свободата!

Става дума за стълба, която е “само нарисувана върху невъзмутимата стена”. Жената със счупени стави и разширени от болка зеници не разбира, че се блъска в стената, тя тръгва, удря се слепешката в хладния бетон, пада на пода, става и тръгва отново. Стълбата е алегория на страданието, разбира се. Левчев познава средновековното изкуство. Но ето го баладичното чудо, ето го онова проникване на фантастичното в реалността, което ще остане до край неизяснено и което създава онзи толкова могъщ алегоричен хронотоп на баладата:

И изведнъж
замлъкнаха палачите.
Обезумяха сенките им гърбави - женицата безименна се качваше
по нарисуваната стълба.
Изкачваше се.
Тиха.
И спокойна.
Величествена.
И недосегаема -
подобно кървава луна.

Баладата тържествува. След “Балада за комуниста” на Веселин Андреев, “Балада за човека” на Веселин Ханчев балади пишат Георги Джагаров, Младен Исаев, Александър Муратов, Евтим Евтимов. Сред тях Левчев се откроява.
Но поетът Любомир Левчев добре е осъзнавал, че притежавайки способностите на маг на идеологемата, е и творческа личност, която иска не реалното злато на владетеля (о, имала го е, разбира се), а нещо повече, нещо отвъд. И всеки път, когато е правил своите поетически алхимични опити, трябвало е да изпита на гърба си подозрението в неяснота. В едно стихотворение от книгата “Бавен марш” от 1984 г., озаглавено “Ром”, лирическият аз се среща с поетеса, “добра другарка”. Тя му казва, че е решила да се самоубие, защото:

... всички в нещо преуспяха.
Бездарниците станаха велики.
Звезди безсмислени над нас изгряха.
И само мойте стихове не забеляза никой.

Но на твърдия съвет на лирическия аз - “Самоубий се!”, тя изведнъж се осеферва:

- Не! - каза тя. - За ваше удоволствие не мисля да умирам.
Аз ще живея като истински поет.
А ваште стихове - народът въобще не ги разбира.

В първата си стихосбирка, “Звездите са мои” от 1957 г., Любомир Левчев намира жанра - клетвата, комсомолското обещание, самоубеждаването. Но всичко се върти около вярата и недоверието. Верността към заветите на Партията е силна не като природните стихии, а като разумните природни закони. Но все пак - кълна се, за да преодолея неверието.
И после - в целия растящ през годините корпус на Левчевата поезия тази тема непрекъснато също расте - как вътрешната борба не секва, как самоомерзението буи отдолу, как суетата, чието управление носи толкова печалба, но илюзорна печалба, се пренася и ти от манипулатор лесно ставаш самоманипулирал се и манипулиран. “Славата не е добър другар”, възкликва лирическият аз в “Света победа” от стихосбирката “Поздрав към огъня” от 1978 г. Но човекът е жив и продължава. Продължава, опитвайки се да вярва, че ще се справи със самоневерието, страха от наблюдение и контрол.

Как ме дразнят тези металически чистачки.
Сякаш някой се опитва да ме дирижира.
Може би
тези глупави чистачки
се опитват
да изтрият гледката,
която ме връхлита?!,

вика субектът в “Буря - разплата в неделя” от стихосбирката със същото заглавие от 1976 г. И този вик ме оглушава досега. Това гърчещо се същество, надарено с дарбата да вае изкусни словесни форми и дарбата наказание да знае колко лесно е да владееш хората със силата на словото си.

##########

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура