СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА,

Флоренция, специално за “Труд”

“Не ми харесват филмите. Харесва ми да ги правя” – известната фраза е на американския режисьор Орсън Уелс, роден на 6 май преди сто години. Когато създава първата си кинотворба “Гражданинът Кейн” (1941), той е само на 26. Повече от 70 години след нейната премиера покойният гений все още е в първата десетка на световното кино. През последните пет десетилетия “Гражданинът Кейн” неизменно е най-добрият филм на всички времена според списанието на Британския филмов институт “Сайт енд саунд”. Само през три години от този период го изпреварва “Шемет” (1958) на Алфред Хичкок.

Десетката от предпочитани филми на Орсън Уелс пък оглавява “Светлините на града” на Чарли Чаплин. Изненадата е голяма, защото той никога не е хвалел публично своя съперник. Напротив, обвинява го, че му е откраднал идеята за своя “Господин Верду”, смята, че “в много аспекти той е пълен глупак”.

Уелс съсипва половината киносвят в току-що преведената на италиански книга “На обяд с Орсън”. Лоурънс Оливие е “груб”; Хичкок е “мързелив и мегаломан, който заспива, докато му говориш”. Никога не би поканил в свой филм Дъстин Хофман, Ал Пачино или Робърт де Ниро, защото “не търпя никакви етнически джуджета. Не искам тъмни хора със странни лица”. Намира все пак думи за възхищение от Джон Форд и Бъстър Кийтън, Ерих фон Щрохайм и Франк Капра, Алида Вали и Гари Купър.

Роден в семейството на изобретател и пианистка, Орсън започва от малък да участва в рекламни кампании, облечен като зайче. Става режисьор, актьор, после сценарист, продуцент, сценограф и художник на костюми, осветител. Признава, че се е научил да монтира, гледайки 45 пъти “Дилижансът” на Джон Форд. Редува киното с рекламите, театъра, радиото, телевизията и илюзионното изкуство, в което е добър. Съпътстван от мрачна репутация (донякъде – вярна, донякъде – не), смятан за голям дразнител, находчив гений, неспособен да завърши един филм, Уелс остарява, натрупвайки отрови, обвинения, параноя.

Признат за един от най-големите артисти на ХХ век, той има много награди, между които “Златна палма” (1952) в Кан за “Отело”, “Златен лъв” (1970) във Венеция за цялостно творчество, почетена награда на Американската киноакадемия (1970) за “невероятната му артистичност и многопластовост при правенето на кино”.

Питър Богданович пише за Уелс, че е много смел и същевременно опасно уязвим. Жан Кокто го определя като гигант с детски поглед, хиперактивен ленивец, самотник, заобиколен от хора, ученик, който заспива на чина си. Може би и затова вероятно имат право онези пакостници, хванати да драскат по стените на кината “Да живее Уелс”.

Отношенията на Орсън с Италия са страстни, но и мъчителни. В зората на “лова на вещиците” и макартизма, той избира страната за свое убежище и слиза на летището в Рим през 1947: “Искам да имам вила в Сицилия.” Идва, отива си, прави големи проекти. Една от двете му големи италиански любови става негова трета съпруга, която му пристава в такси в Рим. Вечеря с Палмиро Толиати в антична римска механа. Документите от тази среща разказват, че Орсън Уелс е без политически предразсъдъци, много напреднал за времето си, но най-вече – с много здрав разум.

Режисьорът е обезпокоен от пропастта между Запада и Изтока. Според него това зависи от мрачната недостъпност на съветските лидери; може би в Америка има прослойки, които биха ги подкрепили, но са въздържани заради непроницаемостта на Кремъл. И тук Толиати се съгласява с него. На масата се разменят и анекдоти. Уелс разказва как Рузвелт му признава: “Вие и аз сме двамата най-големи американски актьори.”

Орсън вече има зад гърба си и “Дамата от Шанхай”. Отначало филмът е посрещнат с безразличие, неприязън, антипатия. Италианците не го обичат толкова, колкото би му се искало. В интервю пред Ориана Фалачи режисьорът признава: “В Италия дразня, защото са убедени, че американците са глупави, и когато се усетят, че не съм такъв, отричат, че съм американец.”

Критиките са презрителни. Но и той не остава по-назад: разхожда се гол из Лидо ди Венеция сред журналистите; изважда “Макбет” (1948) от конкурса на фестивала, не представя “Отело” (1951). Говори лошо за италианските режисьори. Един от най-малтретираните словесно от него е Антониони: “Неговите филми са перфектни фонове за манекени от висша мода.”

Не пощадява и Фелини: “Творбите му са мечтата на провинциално момче за големия град. Често дава опасни признаци на превъзходен артист, който казва малко неща.” А Фелини, макар и по-мек, не му остава длъжен: “Уелс е по-широк от масата за шест души, на която сядаше в римски ресторант. Тръгнах насреща му, сякаш винаги съм го познавал. С благодетелен жест на монарх той ме покани да седна. Дойдоха четири предястия. Разположи ги около себе си, както прави играч с картите. Ядеше бавно, вкусвайки от всичко: като Хенри VIII или Зевс, както си го представях в гимназията.”

Минават повече от 15 години, за да се промени поведението и отношението към Уелс в Италия. Критиката вече е по-малко сляпа и глупава. Първата крачка прави Пиер Паоло Пазолини, който го кани в “Изварата” (1963) – епизод от “РоГоПаГ”, защото основателно смята, че никой по-добре от митичния Уелс не може да изрази и изиграе претенциозния и леден режисьор на филма във филма. Когато му предлагат ролята, Орсън признава, че не знае кой е Пазолини, но я приема заради предвидения висок хонорар. Отива на снимачната площадка, без да е наясно какво точно ще се снима, пита за репликите, макар че знае достатъчно добре италиански, за да ги научи и да се подготви.

Между двамата се пораждат любопитни отношения. Вероятно именно от Пазолини Уелс прегръща години по-късно същата идея за филм във филма. Между 1969-а и 1976 г. той написва, продуцира и заснема заедно с последната си муза Оя Кодар “От другата страна на вятъра”. В тази сатира за състоянието на киното през 70-те години на ХХ век, която пародира най-известните европейски режисьори (на първо място Антониони и Годар) актьорът Джон Хюстън играе остарял режисьор, който иска отново да снима. Филмът е смес от различни жанрове и формати: лента Супер 8, 16 и 35 мм, видео, черно-бяло и цвят, неподвижни изображения. Един от 19-те недовършени проекти на Уелс поради липса на пари и късогледство на продуценти, той е обект на съдебна борба между режисьора и зетя на иранския шах, инвестирал пари в него. Приятелката на Уелс – Оя Кодар, продуцентът на Спилбърг – Франк Маршал, и режисьорът Питър Богданович се борят с времето, за да завършат филма, чийто материал е в перфектно състояние, и да отбележат с него вековния юбилей на Уелс (идеята е да бъде представен на тазгодишния фестивал в Кан, където ще има специална програма за покойния режисьор, бел.ред.).

Навремето на него му се иска да умре самотен в хотелска стая, но желанието му е само отчасти удовлетворено. Преди 30 години, на 10 октомври 1985-а, го намират вкъщи сам, прегърнал пишещата машина, покосен от инфаркт. Изтезаван от диети, заболявания, депресии, финансови проблеми, недовършени проекти… На следващата година в памет на Орсън Уелс Международният кинофестивал във Венеция показва 25-минутния му филм “Портрет на Джина” (1958) за Джина Лолобриджида – неговия най-личен, провокативен и недовършен замисъл.

И пак в Италия е намерен и прожектиран миналата година немият му филм “Too much Johnson” (1938). За юбилея му вече излезе двутомник с фотографии “Хилядите лица на Орсън Уелс”, а редица филмотеки правят панорами на противоречивия гений. Но колкото и да е непредвидим в настроенията си, Орсън Уелс никога не променя отношението си към Италия: “Тя е най-хубавото място на света. Страната, в която най-лесно могат да се правят дългове и където получих най-много аванси за никога ненаправени от мен филми.”