- Г-н Терзийски, с какво да лекуваме агресията, която извира отвсякъде - по магистрали, болници, училища, семейства...? Питам ви като писател, а не като психиатър.

- Писателят е много по-важен от психиатъра, защото писателите лекуват души вече няколко хиляди години.

Имам идея да напиша разказ за агресията. Става дума за ситуация на миролюбива улица, на която се засичат няколко коли. Започва крещене, агресията се лее. Единият шофьор слиза и удря шамар на другия. След това се разотиват. Първият отива да прави животоспасяваща операция на мозъка на дете, защото е неврорируг и е свят човек. Другият отива да рисува картина, защото е художник. Третата отива да чисти офис, защото е чистачка и ще направи нещо хубаво. Т.е., малко преди това те са били ужасни говеда, а после отиват на своите професионални места, където са прекрасни хора. Чудиш се как е възможно тези хора да се държат грозно, да обиждат целия свят, да мразят, след което да се преобразят, вършейки възвишените си човешки дейности.

- Възможно ли е човек да е и говедо, и възвишен едновременно?

- Възможно е. Това е човешката природа. На всеки малко му трябва, за да изпусне човешкото и да стане ръмжащо животно. Естествено, трябва да дадем за пример Робинзон Крузо.

- Защо точно Робинзон Крузо?

- Защото това е човекът, който се е молил на Господ редовно, без никой да го наблюдава. Отбелязвал е с резка всеки ден, сядал е на трапезата си с нож и вилица и се е държал прилично. Правил е обратното - на нецивилизовано място налага цивилизация, защото е знаел, че човек деградира бързо и след година-две започва да чува гласове и да полудява, ако не пренесе на това място свещената цивилизация.

Култура означава обработка. Само непрекъсната обработка на нашите души в най-добрия смисъл е рецептата срещу агресията. И когато някой каже – да, но първо е икономиката, не си дава сметка, че всъщност най-базисното е културата. Обработената култивирана човешка душа може да прави икономика, стабилно общество, бизнес.

- Не мога да си представя каква обработка на душата е необходима, за да спре безумците по пътищата, които с над 200 км се превръщат в убийци?

- Това е по принцип липса на култура. Човек всеки ден и във всеки момент е носител и защитник на човешката култура и цивилизация. Ако отстъпи, е ренегат, дезертьор и предател на пътя или вкъщи, като бие детето си.

- Вие като човек, който е стигал до дъното заради алкохола, би трябвало да знаете как става оттласкването оттам?

- Дъното е много условно понятие. То може да се въприема като естествено състояние. Да си напълно свободен, да не обслужваш никого, да правиш каквото искаш и да разпределяш времето си както си искаш, да не си притиснат от дългове, да живееш аскетичен, но свободен живот - ако приемем, че това е дъното, нека тогава помислим за координатната система, по която го определяме.

- Нали не искате да кажете, че да си на дъното, означава да си свободен?

- Имам приятелка, разкошно момиче, лекува животни и чисти каквото се намери в малко градче. Прочела е толкова книги, колкото малко професори. Литературата е като нейната градинка. Обаче повече от това да намери някоя къща да почисти, друга работа няма. И така гладува по 3-4 дни в месеца. Тя непрекъснато е в борба със себе си, въпреки че е пълна хипарка и е абсолютно освободена. През цялото време има угризения, че не е „като хората“. Тя осъзнава, че е повече от хората, но пак има угризения. Стадото е много зло към различните. Т.е. да си свободен в никакъв случай не е дъно. Това е по-скоро много добър опит. Да опиташ примерно какво е да не ходиш всяка сутрин на работа.

- Под дъно имам предвид и когато ставаш зависим от алкохол, от наркотици, от работата си, ако щете?

- Както каза големият режисьор Пламен Масларски - всички са зависими от всичко, а аз съм зависим само от алкохола.

- Лечение е ли да замениш примерно господ алкохола с господ писането?

- Аз не съм заменил алкохола с писането. Надмогването над болката, страха, физическата и душевнат болест ти дават огромен заряд, когато си победител. Така се чувстваш безсмъртен. Така се чувстват хората, победили рака. Те заят, че ще умрат, но дълго време живеят като възторжени победители и всички ги гледат с упование. Идват при теб, за да те пипнат и да ти се порадват, и това ти дава още повече сили. И ти ставаш зависим от възхищението и одобрението на хората.

Но след това ставаш зависим от икономическите отношения в средата, най-общо казано. Не че човек, когато се е откъснал от обществото, е икономически абсолютно независими, но има степени. Едно е да имаш нужда от бутилка водка от 3 лв. Друго е да си се обвързал с безброй зависимости. Все едно си като Гъливер, вързан с безбройните въженца на лилипутите. Казваш си: Сега трябва да се плати ток, джиесем, пък съм и обещал на еди-кого си да отида на рождения му ден, ако не отида, е кофти. А докато пиех, можех да не отида дори на собственото си погребение. Свобода. Сега съм известният писател Калин Терзийски (ха-ха) и хората ми се сърдят, ако не отида някъде.

- Срещали ли сте се със смъртта, усещали ли сте я да диша във врата ви?

- Осем години разговарях с нея всеки ден. Отчаянието е вид смърт. И ти живееш в интересно жонглиране между това да искаш много силно и после да не искаш да умреш. И когато това идва - сърцето започва да прескача, омекват ти краката и ръцете, кръвното ти е 220 на 150, имаш сини петна пред очите и ... смъртта си идва. Тогава казваш - нека още малко да поживея, и никак не искаш да умреш. Така редуваш - ела, смърт, с почакай още малко.

Съвременното общество има толкова неща за правене, че все едно стои пред необработена от години градина и някой трябва да се захване здраво.

- Посочете три проблема, които трябва да бъдат решени?

- Отношението към смъртта, към живота и към света. Защо живеем, защо умираме и как да го направим! Сега няма отношение към смъртта, към раждането и въобще към метафизичните въпроси. Всеки си ги решава поотделно, а така не става. Не можеш да си имаш само своя религия, която никой друг не изповядва. Помислете за това! Отношението в обществото е полюсно. От безнадежден страх от смъртта, който е характарен за атеистите, до консуматорско отричане на смъртта като несъществуваща. Все едно сме деца, които смятат, че вечно ще живеят. Съвременното западно общество, към което и ние принадлежим, има да решава много важни проблеми. Но ние сме на опашката и не участваме в този процес.

- А кой да реши тези сложни екзистенциални въпроси в общество като нашето, в което над 200 хил. млади хора нямат и не си търсят работа, а и са тотално дезинтересирани?

- Тези въпроси не зависят от това дали работиш. Част от тези млади хора вече не вярват в златния телец. Те имат много по благи ценности, като това да си в хармония със света, с другите, със себе си най-вече. Не си търсят работа, защото няма нещо, което ги удовлетворява. Т.е. парите не са най-важното на този свят. Има една образована група от млади хора, които не искат да си хабят живота, като бачкат като идиоти, защото парите не са най-важното. Това е въпрос на модерното общество. При социализма изграждахме прогреса, имахме светъл идеал и уж вървяхме само нагоре и напред. И до какво стигнахме - до нищо. Тази система се провали.

В най-образованите и просветлени групи хора в цивилизования свят настъпва философията на антиконсуматорството и умереността. И при нас това се налага - щом има такива, които отиват да живеят на село. Не е казано, че човек трябва да си даде живота за прогреса, защото тази идея явно е провалена. За материален просперитет да се разболееш и да пукнеш млад - забрави. По-добре си пуши трева и се забавлявай. Ще живееш бедно, но смислено.

- Това ли е вашата писателска и човешка рецепта?

- Сградата на обществото и човешката цивилизация трябва да се поддържа. Мераклии има - по-амбициозните, по-агресивните и машините, които те създават. И без друго повечето хора са излишни от гледна точка на производствения процес. Тук идва голямата философия на новото време. Важни са не просперитетът и богатството, а човекът. Човекът е ценен сам по себе си. Не заради ценността му във фабриката, в политиката или в някакво друго педерастко занимание, а защото е жив и е щастлив! И му е гот.

Нашият гост

Калин Терзийски е роден през 1970 г. в София.

Учил е в Националната природо-математическа гимназия.

Завършил е медицина във Висшия медицински институт-София, след което специализира психиатрия.

Работил е като психиатър в болницата в Курило.

През 2000 г. напуска работа като лекар и се отдава изцяло на писането.

Номиниран е четири пъти за наградата „Хеликон” за сборниците си с разкази „Има ли кой да ви обича” и „Любовта на 35-годишната жена” и за романите „Алкохол” и „Лудост”. Носител е на награда за литература на Европейския съюз. Автор на стихосбирки.