Това е поредният документален разказ за Реставратора. Който се е родил като Бранимир Делчев. Завършил е с отличие специалността реставрация в Академията за изобразителни изкуства в Прага. И се е отказал от правото и поканата да започне като асистент академична кариера там. Над 20 години - до 1999 г., е реставратор в НХГ, а до 2012 г. - в Етнографския музей. Ползва се с авторитета на един от най-добрите родни реставратори. И със славата на чешит. Принизяваща го, тъй като е човек с мисия, с любов и идеи за родината си, с всеотдайност в работата.

Който цял живот е предизвиквал, а не е чакал съдбата си.

Историята е известна. Тя е легитимирала Реставратора като странна фигура, бяла птица с черен белег. Или беше обратното. Но разпространената информация не е изчерпала всичко в сюжета, развил се в две български епохи.

Той обаче започна да ми я разказва историята в обратен ред. С подписа, сложен върху картина, от него правена. Оправдаваше двусантиметровите му букви. Защото рисувал със странно пособие – гъбичка. Било е във времето на честването на 1300-годишнината на българската държава, около 1981 г. Реставратора е командирован с две негови колежки от Националната художествена галерия в Кюстендил. Да реставрират три месеца картините на Майстора (Владимир Димитров) от тамошната галерия. Не ги именувам колежките, защото той тогава ги наричал парцуци. Били още нови в професията, зелени, та това асоциирало в главата му с благозвучната дума за вид ракия.

Свършили работния ден и се отправили към Клуба на художествено-творческата интелигенция. Имаше ги в окръжните градове тия клубове, дето можеше да хапнеш, пийнеш и се поразбъбриш сред свои. Да не ти се бъркат непосветените в приказките за най-световните проблеми, примесени с местни клюки и страсти. Още с влизането – явно Реставратора се бил внедрил до фаза да яде бой, местен патриот и тълкувател на Всемира, по съвместителство преводач, се зарепчил и запротестирал: С какви бои реставрирате Майстора?! Сега такива не се произвеждат. – Претенциозните мрънканици на всезнайкото вбесили Реставратора до степен да задвижи механизма си на сложните отговори и неочакваните взаимодействия. Той „взема отношение”: Сега ще ти покажа с какви бои. – Отрязва от използваното за реставрация платно с фабричен грунд солидно парче. Грабва гъбичка и сапун, и бои и порцеланова чинийка. Много ще да е бил засегнат на майсторлък, та той, представящият се за носител на черен пояс по мързел, да запретне ръкави след тежкия реставраторски трудов ден.

Нарисувал една красива мома, ала Майстора, с хубави вежди гайтани. „И понеже нямам затруднения с големите майстори, се получи истинска кюстендилска мома – с огромен бюст. Майстора не прави бюстове. Тази била единствена. И казал на преводача: Знаеш ли каква е разликата с Майстора. – Оня, многознайкото, смутолевил: Не. – Реставратора: Разликата е, че в моята картина ги няма крушите от фона на Майстора. Щото ги сложих в пазвата на момата. – Преводачът, вече по-нисък от тревата, започнал да го врънка да му подари картината. Нахалството му станало безмерно: Искам автограф. – И какво да прави Реставратора, пак грабнал гъбичката. В горния край на платното, по цялата му дължина изписал с големи букви: Бръмбо, България, първи коридор. И му връчил картината.

„Преводачът учтиво подгъна подписа върху подрамката.” Всъщност това е направил човекът, поставил подрамка и рамка. Реставратора мяркал картината в клуба до края на престоя си. И после забравил за нея. Имало да се наслаждава още на социализма. И сетне с нови сили да се омайва от демокрацията.

Картината отлежавала в Кюстендил, втасвала – все повече „ала Майстора”. Чакала си часа. И човека. По Маяковски ранният капитализъм бил весел, пъргав и приветлив момчурляк. Притежател на тези характеристики, нашият момчурляк обичаше да сваля картини от стените на всякакви учреждения и да ги пренася в своя дом. Това преди да почне да пренася и учрежденията на същото място. Пардон – по-точно е, че ги превръщаше в свой дом. Много картина, много Майстор, Златю, Цанко си видяха майстора. И се не видяха. И тогава идва часът на Реставратора като Майстор.

По незнайни пътища – нали се пази банковата тайна (банката – не, но тайната – да), картината се отзовала в Първа частна банка. Срещу сумата 50 000 долара. На Реставратора много не му вярвам за суми, непреминали през ръцете му, та приемете цифрите за сведение. Но картината била голяма, та и сумата не е била малка. Петцифрена е със сигурност. Дали преводачът е завъртял аферата или друг, не знаещ истината, станал продавач – не е известно. Известно е, че банката си подсигурила сертификати от трима разбирачи. От уважение ще ги нарека Ернст Неизвестни l, Ернст Неизвестни ll и Ернст Неизвестни lll. Макар че и тримата вероятно държат да са многоизвестни.

Казали си с апломб да-то, като определили и от кой период на Майстора е картината. С три сертификата банката я купила. И я дал на отговорна реставрация на известен специалист – „колегата Петър Петров, полски възпитаник”, съученик на Реставратора. Процесът започва със сваляне на картината от рамката. При което полският възпитаник се изпотил от подписа: Бръмбо, България, първи коридор. Но си знаел човека, та реагирал бързо. Обадил се на банката: Честито! Току-що сте си купили един Бръмбо за няколко хиляди долара. – Няма данни за реакцията. Говори се, че банкерите чели поучително слово на тримата Неизвестни експерти в кабинета си... Не се знае – банкова тайна, върнала ли си е банката парите и какви бури са се завихрили.

Картината обаче останала в банката. Закачили я във фоайето с табелка, утвърждаваща, че е копие на Майстора. Реставратора ходил да я види и се възмутил. Развикал се, че това не е копие, а оригинална негова реплика на Майстора. Прав е да си брани авторитета, но такива у нас ги изнасят от местопроизшествието като психоболни.

Когато гръм удари в Българско, най-интересно е там, дето му се радват и се надсмиват над пострадалите. Колеги – художници и реставратори от СБХ, почнали да поздравяват произвелия (неволно!) гърма: Дай да ти стисна ръката – го поздравил един. – Защо? – Оня: Защото си единственият жив български класик. – Единият Ернст Неизвестни продължил да не вярва на очите си. Срещнал Реставратора и започнал отдалеч: Ти, нали имаше дипломна работа на Майстора. – Още малко и щял да го накара да повярва. Но внимателно го върнал на земята: Шефе, ти май си забравил, че съм завършил в Прага. – И не се знае дали до днес е повярвал на истината.

А тя, както се опитват да ни убеждават днешни философи, не е една. Винаги има много истини. По една от тях можеш да си купиш Реставратор за 50 000 долара.

Моята истина пък е такава. Цяло щастие е, че Реставратора не е толкова амбициозен и алчен, колкото е талантлив и мързелив. Иначе България (пък и отвъд нея) щеше да се напълни с толкова Майстори, Бенчо Обрешковци, Иван Милевци, Никола Петровци, Златювци и т.н., че нямаше да могат да ги поемат частните колекции. А притежателите и техните поколения до девето коляно щяха да търсят разбирачи да им издават сертификати. На които с тайно мастило да не е написано: Бръмбо, България, първи коридор.