Христо Гърбов: У нас изкуството винаги остава на последен план

- Сериалът “Столичани в повече” отбеляза рекорд. Това е първият български сериал, който преминава границата от сто епизода. Не ви ли е малко в повече “Столичани в повече”, господин Гърбов?

- Да, така се получи наистина - минахме стоте епизода и снимаме още, но не - никак не ми е в повече “Столичани в повече”. На мен лично работата в този сериал ми е не просто любопитна и приятна, но тя е и предизвикателство. Аз играя два персонажа - двама братя близнаци с много различни характери, което е голямо предизвикателство за един актьор. Бих си пожелал колкото се може повече да снимаме сериала, защото осъзнавам, че всяко нещо има край, а не ми се иска да свършва.

- А защо трябва да свършва?

- Наистина, защо трябва да свършва? “Столичани в повече” си има своята вярна, при това огромна публика, пък и в момента остана единственият български сериал, който продължава да се снима. Така че бих си пожелал наистина да има още много столичани в повече.

- Това актьорско раздвоение на персонажите, които играете, не го ли пренасяте и у дома? Да не знаете кой сте.

- Не, не... Между другото, това си е доста трудно за игра чисто професионално и дори чисто технически. Аз играя с дубльор, който ми партнира по някакъв начин. Когато играя Коце, той играе Пацо, после обратното. Влизането в различните персонажи изисква огромна концентрация. Но ако пренеса всичките си персонажи вкъщи, особено налудни персонажи, мисля, че ще стане лошо....

- Ще имате един гардероб с усмирителни ризи.

- Не знам... Веднага ще кажа, че умея дори да чистя къщата. Опитвам да бъда нормален човек. Доколкото може, разбира се.

- Съпругата ви е режисьор. Режисира ли ви у дома?

- Жена ми е изключителен режисьор. Понякога с удоволствие се оставям под нейната режисура. Тя е от тези хора, които знаят какво искат, а това е много важно и в киното, и в театъра, и в живота. Още повече че животът е прекалено кратък, за да се лутаме и да губим ценни мигове.

- Има ли роли в “Столичани в повече”, за които завиждате, че не ги играете вие?

- По-скоро не. Все пак винаги съм с едни гърди пред другите, защото имам две роли. Не завиждам в никакъв случай, но мога да отлича тези персонажи, които ме грабват. Например ролята на попа, която играе Ненчо Илчев. Тя е много монолитна, много близко до живота. Тя отразява състоянието на църквата днес, манталитета на поповете. Някакси се усеща, че те се увличат по някакви материални дребнотии, стигащи до кокошкарското търсене на материалната облага, която ги отдалечава много от духовното. Иначе всички персонажи са много плътни, много добре усетени и изградени от сценаристите на сериала - властната жена и леко подчиненият мъж при фамилията Лютови и обратното - при Чеканови мъжът, който постоянно иска да властва и жената - Гълъбина, която е свита, но търси своята свобода, своето щастие.

- Обикаляте много страната покрай шоуто “Комиците”, покрай театъра. Какво е вашето впечатление за българите – те повече Лютови или са повече Чеканови? Жените или мъжете движат прогреса?

- Жените са по-оправни някак си. Например прави впечатление, че пият по-малко алкохол. И в тази връзка имат далеч по-голям усет за оцеляване. Все пак България е по-патриархална. Ако бъда честен, по-често съм виждал самотни хора. Особено по селата.

- Другото лице на сериала е политическата сатира. Какво е вашето усещане за политиката у нас? Как се отнася тя към вашата професия например?

- Изкуството винаги е на втори, трети и абсолютно незначителен план. Изобщо никакво внимание не се обръща на кино, театър, литература и други, бих ги нарекъл ценностни професии, защото те се занимават с морала на българина, занимават се с ценностите. Но аз съм актьор и ще се фокусирам върху актьорската професия. Там е мизерия. Хората, които работят по театрите, са в тотална мизерия. Политиците нямат никакво отношение към тази професия. Общо взето политиците винаги казват “дайте да стегнем коланите, сега не е време за филми, не е време за театър, не е време за изкуство”. А всъщност някакви хора трупат невъобразимо много пари и тези пари не достигат изобщо до най-ценностните професии.

- През последните години се наложи понятието “театрални мечки”. Това е обвинение, че театърът се е комерсиализирал и нивото е паднало.

- В българския театър има всичко, слава богу. Има изключителни режисьори, които се занимават с модерни постановки, постановки, които имат друг вид търсене. Има и хора, които се занимават само с комедийното, което пък беше занемарено през последните години. В момента в театъра има едно движение на всяка цена да се прави комедийното, да се удовлетвори желанието на публиката за забава. Това не е комерсиализация на театъра, а търсене на публика. Театърът е публично изкуство - не трябва да го забравяме. Ако го правиш елитарно - има си такива сцени, има си такава публика. Винаги можеш да направиш някаква театрална инсталация, накакъв експеримент, но не трябва да се заклеймява другото.

- С вашата съпруга Иглика Трифонова започвате снимките на нов игрален филм. Ще разкажете ли малко повече за него?

- Филмът се казва “Асансьор за пациенти”. В него играя практикуващ психолог.

- Но не като този в “Комиците”?

- Не, не е дори като този от “Улицата”, защото гледам, че и там съм правил психиатър, който лекува хората с ихтиол и пикоч. Няма нищо смешно, нищо комедийно в този филмов проект. Имам приятели психолози, говоря с тях и се опитвам да се вкарам в една друга концентрация.

- За какво се разказва във филма?

- Сценарият обхваща един ден на този психолог - д-р Паскалев. Той се занимава с два случая. Единият е с жена, която е със злокачествено заболяване, но изключително много й се живее. Тя отказва да приеме диагнозата си, още повече има да гледа малко дете. Тя просто трябва да живее. И обратното - едно момче, което е здраво, пък отказва да живее. То е правило няколко опита за самоубийство. И ето върху тези два случая се забърква историята на моя персонаж - д-р Паскалев. Той демонстрира пред студенти двата казуса. Получава провокация от тях и случаят се решава.

- По какъв начин?

- По начин, по който няма да ви кажа, за да е интересен филмът на зрителите. Иначе работата ми е много любопитна като актьор. Досега не съм играл толкова сериозна роля. Няма нищо общо с комедийните ми персонажи и страшно ми се прави такова нещо. Зареден съм със страхотен хъс. Опитвам се да отказвам всички участия, които така или иначе са свързани с комедията, за да мога да потъна в персонажа си... Но ще имам тази възможност и се надявам ролята да стане. Още повече сценарият е на Иглика Трифонова и е така избродиран...

- Като споменахте “Улицата”, любим ли ви е този проект?

- О, разбира се. Той се превърна в легенда за много хора. Към онзи момент телевизията не познаваше такова артистично развихряне. То и сега няма как да се направи такова предаване, защото телевизиите искат формати. Всичко да е ясно, да е написано предварително, а “Улицата” е отворена сцена, свобода, полет на въображението. Тя се роди в едно време, когато фантазията можеше да приижда и да се отдалечава от медиите. Хубаво време беше.

- Не се ли форматира прекалено много животът ни?

- Е, да. Неизбежно е. Хората, които работим в телевизията, няма как да не се съобразяваме с това. Всички се подчиняваме на формата.

- Какво се сещате първо, като чуете “Улицата”? Защото на мен хрумва “Г@з голям си, шефе!”

- Много реплики ми хрумват освен тази. Понеже скоро гледах записите, се сещам за работническия клип - пияницата работник.

“Обичам аз да съм работник,

да пея до любимия си струг.

Да дъвча ядно мазния си потник

и да се чувствам като чук.”

Това е един блус, който Тони Дончев направи като музика, Мая Новоселска ми беше жената, а децата на актьорите играеха децата ни.

Но една от култовите за мен реплики в “Улицата” е:

“Искам да вляза достойно в живота,

да нося бяла риза и да бъда почтен.

А всъщност ми иде да се напия,

да си скъсам ризата

и да се ма’на от този живот.”

- Доста проникновена философия.

- Да, чист житейски реализъм.

Нашият гост:

Христо Гърбов е роден на 13 септември във Варна.

Мечтае да стане актьор, но го приемат в МЕИ - Варна, специалност “Технология на металите и металообработващите машини”. Негов преподавател го убеждава, че е далеч по-добре за него и машините да стане актьор, а не инженер.

Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов” в класа на Елка Михайлова през 1983 г. По разпределение е изпратен да играе в театрите в Хасково и Ловеч, а през 1987 г. е назначен в Сатиричния театър в София.

През 1998 г. получава “Аскеер” за ролята си в пиесата “Още веднъж отзад” (постановка Иржи Менцел).

Играе в повече от 30 игрални филма, сред които “Бунтът на Л.”, “Комитски времена”, “Цветът на хамелеона”.

Гърбов е един от важните персонажи в тв шоуто “Улицата” на Теди Москов и в най-успешния български сериал “Столичани в повече”.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта