35-годишният инвалид Иван Владимиров стана майстор на инвалидни колички в Кюстендил. Иван е с отрязани два крака, родителите му са го изоставили при раждането. Преди 2 години той открил семейството си, но е категоричен, че не може да съди майка си и баща си за избора им. Иван е голям оптимист и гледа само напред, винаги търси положителната страна и не се поддава на отчаянието. Дори сега завършва средно образование, съобщава viaranews.com.

„Поправям инвалидни колички. При мен идват всякакви хора, помагам им, отремонтирам ги. Лепя гуми и изобщо всичко каквото мога“, заяви мъжът, който работи по програма в читалище „Васил Левски“ в областния град от 2 години. Ражда се с криво зараснали крайници, а преди 18 години му ампутират краката. Сега е с протези.

„Занимавам се с попълване на документи, работното ми време е 8 часа и каквото мога – правя. На повечето места средата е достъпна и условията са добри за инвалидите. Обществените сгради са добри, общината е направена подходящо за хора с увреждания“, казва младият мъж. „Трудно се намира работа – не само за инвалиди, но и за останалите. Аз може би една година и половина чаках в Бюрото по труда като регистриран на борсата. Ходиш, обикаляш работодатели, но все нямаше“, добавя мъжът.

В момента той завършва средното си образование в Езиковата гимназия, вечерна форма. В Луковит завършил основното. „Като по- млад не исках да уча, но дойде време и ти трябва средно образование, тапия. Затова се върнах в училище“, споделя мъжът. Израснал е по домове, тъй като се родил с увредени два крака, а още при раждането майка му го изоставила.

Другата му страст са животните, отглежда кокошки, зайци. Настанен е в Дома за физически увреждания „Ильо войвода“. „Грижите там са на ниво, разбрани са хората. Дори директорката Анелия Велинова ми помогна да открия родителите. Попита ме дали съм съгласен и аз казах, че нямам нищо против, уточни той. „В града съм срещнал лошо отношение, казвали са ми „гледай го, той е сакат“, но съм жизнен, защото ако тръгнеш да се отчайваш, умираш. За какво да се отчайваш, било какво било. От две години познавам родителите, сестрите ми. Явно като съм се родил, не са искали такова дете. Не мога да ги съдя, така са преценили. Сега ми помагат с каквото могат. Просто гледаш напред и продължаваш“, допълва с оптимизъм мъжът.