България – транспортно гето на Балканите

Международните пътища ни подминават, а това ни носи мизерия и масова емиграция

Румъния успя да пренасочи всички възможни товаропотоци от Европа към Констанца, заобикаляйки Варна

Премиерът, кандидат-член на Съюза на художниците, обича да рисува: гледахме го как пред френския президент Оланд, сръбския премиер Вучич и румънския Понта – и сигурно не само пред тях – рисува „хъбчета“. Борисов очевидно е в паника: осъзнава, че под неговото управление България търпи геополитическа катастрофа. Вместо в „хъб“ тя окончателно се превръща в гето, заобикаляно от международните търговски потоци.

И предишните кабинети – и Орешарски, клекнал пред Маккейн, и Станишев, дадоха своя лепта за това, но палмата се пада на Борисов. По думите на вицето Румяна Бъчварова от януари „Борисов е премиер, който спря три големи енергийни проекта“. При Борисов България наистина „се появи на картата“, но като евтин пластмасов чип в геополитическия покер на големите.

Вашингтон доказа, че България не го интересува, освен в ролята на бариера пред руското икономическо проникване в Европа. Американският шистов газ и другите енергийни проекти за заобикаляне на Русия от юг не са обаче жизнеспособна алтернатива на руския газ. За България като военен плацдарм срещу Путин пък е несериозно и да се говори: по американски това е “smoke and mirrors”, по премиерски – „шменти-капели“. Отказът на Сърбия под американски натиск от „Турски поток“ и размириците в Македония показаха, че и към тях Вашингтон има същото отношение – но това не намалява българското унижение.

И Брюксел изглежда нехае за България: планът „Юнкер“ й отдели нищожна част, около една десета от процента от предвидените за развитие 315 милиарда евро, и то само за един, периферен за българската икономика, но конкурентен на „Южен поток“ проект. България е лашната в десета глуха на брюкселската гара.

Имаше и преди цял куп европейски проекти, от които се възполваха всички съседи, но нашата липса на визия, страхът да не би някой да спечели някой лев и идеологическото ни рвение туриха черта на всички. У нас например се твърдеше, че еврокоридори 4, 8 и 9, магистралите „Хемус“ и „Черно море“, коридорът Русе – Варна били въображаеми линии без реални товаропотоци. Самият начин, по който бяха начертани трасетата на тези еврокоридори – в Брюксел, но с участието на София – струеше безхаберие относно историческата ни география. България не само загуби съществуващи и потенциални международни потоци, но и българските фирми прибягват все по-често до чужди превозвачи. Нашата национална транспортна инфраструктура се превърна в условие за неразвитието на българския бизнес.

Но в последните десетилетия Гърция завърши интермодалния транспортен коридор „Виа Егнатия“: Бари-Бриндизи-Анкона-Игуменица-Солун-Александруполис-Истанбул и жп инфраструктурата по коридора Солун-Скопие-Ниш-Белград. Турция изгради в Мраморно море десетки частни специализирани пристанища и прехвърли сухопътния трафик към Европа към морски ро-ро линии от Истанбул до Триест, Венеция и Марсилия, откъдето возят тировете с влакове до разпределителни хъбове в централна Европа, а самолети превозват турските шофьори. Лишената от море Сърбия построи интермодалния коридор Белград-Бар и модернизира речния си транспорт в партньорство с гръцки и турски фирми.

Румъния успя да пренасочи всички възможни товаропотоци от Европа към Констанца, заобикаляйки Варна: дори планираните някога директни интермодални морски линии Варна-Самсун и Варна-Поти се прехвърлиха в Констанца. Освен по-добрата си инфраструктура, изградена с огромни усилия, невъзвръщаеми разходи и при много по-неблагоприятни от нашите природни условия, Румъния има и по-добра организационна структура – пристанищни власти по европейски модел, големи световни компании за пристанищни оператори и развито международно коопериране.

Наистина, сред тези направления има такива, в които обективно не можем да гоним съседите – трудно ще привлечем трафика от „Виа Егнатия“ към магистралите „Струма“, „Рила“, „Тракия“ и „Марица“, мъчно вече ще конкурираме по „диагоналния път“ турската морска магистрала Истанбул-Триест.

Но има и други направления, дето имаме обективно предимство, но по субективни причини не се възползваме. И това на първо място е направлението, маркирано от трасето на „Южен поток“ – връзката между Русия с Централна Европа през Варна и Дунавския басейн. Сам по себе си „Южен поток“ дори не е толкова важен като газопровод – наистина скоро може да се открие газ дъното на морето, а и да няма, до няколко години ще има рентабилна технология за добив на метан от газохидратите на морското дъно – запасите им ще стигнат за векове. Има и над два млрд. т. първокласни, но трудно достъпни черни въглища в Добруджа, годни за подземно „газифициране“ – първата компания, която го опита, беше руска, уралска.

Сред най-коментираното на парада на победата в Москва на 9 май бе близостта, демонстрирана от Путин и китайския президент Си Цзинпин, които преди това подписаха куп енергийни, търговски и финансови сделки, на практика интегриращи Евразийския съюз с китайския „Копринен път“ в най-мащабната зона за развитие на реалната икономика в света. България имаше шанс да участва в нея активно, да стане портал на тази зона към южния фланг на ЕС.

Това бе и символното значение на “Южен поток” – далече надхвърлящо чисто енергийното му измерение. Контейнерният и друг трафик от новите дълбоководни руски терминали в Крим и през тях от възстановения Копринен път от Китай през транссибирската магистрала например щеше да осъществи предопределената от географията и историята роля на България – страна средноевропейска, от ЕС, но със специално отношение с Русия – на връзка между нова Русия, Средна и Източна Азия и Централна Европа. С идването на кабинета „Борисов“ шансът очаквано бе затрит.

„Южен поток“ бе важен и за съживяване на умиращата Северна България, и като ос на българската реиндустриализация – още с обявяването му в 2007 г. кандидат инвеститори се наредиха на опашка около входа му: Оманският суверенен фонд с нов торов завод в Девня, ЧЕЗ с проект за нова парогазова ТЕЦ „Варна“, „Фьосталпине“ с голяма металургична мощност, за която накрая купи земя в Констанца, „КамАЗ“ с голям завод за камиони, китайски и корейски промишлени фирми за индустриална зона „Варна Запад“, американски инвеститори за пристанищата – разбира се, всичко пропадна веднага след победата на ГЕРБ в 2009 г. Другият приоритетен коридор, в който също нямаме конкуренция, е старото южно трасе на „Южен поток“: Русия-Варна-Еврокоридор №8-Йонийско море-Южна Италия. Друг значителен транзит през България няма да има.

Упадъкът на търговията е упадък на държавността – тежък национален провал, който застрашава националния проект на българските възрожденци. Подминаването й от международните пътища означава края на държавата България, а за българите носи мизерия и масова емиграция.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи