Четири неща трябва да може всеки мъж: да работи здраво, да се грижи за дома и семейството си, да се весели с приятели и да уважава жените - казва бай Иван Киров от крайдунавското село Станево. 92-годишният мъж спазва стриктно и четирите правила - включително и последното.

Въпреки възрастта си той работи от сутрин до вечер по двора, обикаля с любимия си "Опел" деца и внуци из България, а в свободното си време ходи на лов и сяда на чашка с другарите по оръжие.

"Всеки мъж е войник и ловец, но някои не го знаят!", допълва правилата си бай Иван. Той е ветеран от Втората световна война и наскоро получи юбилеен медал от руското правителство за 70-годишнината от победата над фашизма.

“Медалът ми е пратен лично от Путин!“, гордо показва бронираното си от дузина ордени сако белокосият боец. Иван Киров влязъл в месомелачката на най-страшната война на 10 септември 1944 г.

„Бях на 19 години - войник в свързочния полк в София. Предишния ден се смени властта, а през нощта ни пратиха срещу германците!“, спомня си пенсионерът. Той не стрелял с пушка, а опъвал под куршумите десетки километри кабели за връзка с ротите, тръгнали в атака. Но на война смъртта е навсякъде, казва ветеранът.

При отстъплението си немците минирали цели полета, сапьорите обезвреждали взривовете, но не успявали да разчистят всичко. При една от задачите войникът до него закачил с кабела неоткрита мина и хвръкнал във въздуха. Иван оцелял по чудо.

„Войната е страшно нещо! Не познава Иван, Стоян, млад и стар. Коси наред!“, казва с тъга старият войник. Едно от най-страшните преживявания за него остава боят при Бяла паланка. „Германците отстъпваха, но оставяха на височините малки части с оръдия. Удряха първия и последния танк в колоната ни и започваха сеч. Много народ изгина!“, въздиша бившият свързочник.

При Бяла паланка на него му се наложило да копае общ гроб за десетките убити български войници и офицери. „Беше страшна картина!“, свежда глава ветеранът. Младши сержант Киров участвал и в двете фази на войната, минал през Скопие, Косово поле, Ниш и Нови Сад и оцелял.

По войнишките пътища той за пръв път срещнал любовта. В сръбско градче, където ротата му отседнала, устроили празник за българските войници и на него сърцето му спряло, щом зърнал стройно красиво момиче.

„Поканих я на танц и се заговорихме - казваше се Добринка, учителка и дъщеря на богато семейство. Наричаха ги „газдите“ - чорбаджиите! Много се харесахме, беше страшно хубава, пък и аз не бях грозник!“, усмихва се ветеранът.

Всеки ден българският войник се срещал със сръбската учителка и любовта им се разгаряла, докато накрая й предложил брак. Момичето веднага се съгласило, майка й също. Иван споделил плановете си и с командира и той се включил в любовната операция. Предложил да облекат Добринка във войнишки дрехи и да я прекарат тайно през границата в България.

„Всичко подготвихме, но аз се отказах накрая. Размислих - момичето беше от богато семейство, а аз - последен бедняк в родното ми село Долни Цибър. Вкъщи четирима братя голи като тояги. На масата ни само качамак. Къде да я водя в тая сиромашия - и се разделихме!“, разказва с горчивина ветеранът.

Животът обаче е голям шегаджия - едно ти отнема, друго ти дава, а после отстрани ти гледа сеира, обобщава пенсионерът. След връщането от фронта новата власт предложила на младия мъж да оглави Ремса - младежката комунистическа организация в селото му, после го направили и партиен секретар.

„Аз съм си роден с левите идеи и мириса на барут - появил съм се на бял свят на 23 септември 1923 г., в разгара на Септемврийското въстание!“, споделя ветеранът. В родния си край Иван Киров срещнал и голямата си любов - Роза.

„Раздавах пенсии в съседното село Станево и поисках перодръжка от една ученичка. Беше само на 15 години, но хубава като слънце! Хареса ми много, ама беше дете. Тя обаче се залепи за мен и не ме остави, докато не я поисках!“, спомня си бай Иван. Така беднякът комунист влязъл в най-богатата фамилия в района.

Дядото на Роза имал 500 декара земя и кошари с добитък. А в мазето лежали огромни бъчви с 20 тона вино. Дворът бил пълен с работници, а вечер всички сядали на масата с няколко кофи вино. „Тъстът ми - също Иван, надуваше гайдата и започваха песни, хора и смях. Така се научих да се веселя и да пия вино, преди това не близвах!“, разказва пенсионерът.

Виното му помогнало да вкара и богатите си роднини в общото комунистическо стопанство - ТКЗС. Тъстът не могъл да прежали хубавите си волове и се наложило зетят да го напие, за да преглътне мъката.

После Иван започнал да заема все по-отговорни служби в района - направили го директор на конопената фабрика и шеф на кооперация в три села. Родили му се две дъщери, а когато пораснали, семейството се преместило в Лом. Там Иван Киров станал шеф на автогарата, после на градския автосервиз.

„От млад обичам машините. Завърших техникум за двигатели с вътрешно горене, купих си мотор - тъстът продаде една крава за него, после „Москвич“, сетне „Жигули“!“, спомня си пенсионерът.

Сега 92-годишният бай Иван кара „Опел“ - 2000 кубика, и често пътува до Лом или из областта. Двете му дъщери са го дарили с 3 внучки и 4 правнуци и понякога ходи с колата да ги види в Петрич и Русе. А преди две години пътувал с опела до Солун на екскурзия. „Карам по-добре от много младоци. Спазвам правилата - на магистралата със 100 км, в града - 30-40. Нямам един акт за 67 години зад волана! Имам златен талон!“, отсича пенсионерът.

Той не се е отказал и от другата си голяма страст - пушките и лова. Всяка година си плаща билета и излиза да гърми по фазани и зайци. Съпругата му починала преди няколко години и сега с дъщеря си Боянка бай Иван се грижи за 14 пчелни кошера и 4 дка двор с овошки и лозе.

Годините не му тежат много, само коленете го въртят. Но не го спират да обикаля двора и селото. Вечер гледа новините и репортажите за войни и жертви го натъжават. „Толкова много кръв се проля, а не се научихме да решаваме проблемите си без оръжие!“, недоволства старият войник. Но най-много го ядосват родните управници.

„Съсипаха хубавата държава. Крадат и лъжат!“, ругае ги ветеранът. И се опитва да промени каквото може. Въпреки близо стоте години на гърба си бай Иван е секретар на БСП в Станево и сега готви местните избори. „Всеки път печелехме в селото, но откакто купуват изборите, пропаднахме!“, гневи се старият соцлидер. И признава, че единствената му мечта вече е да види България пак уредена, а хората усмихнати. И се надява да го доживее.