Това е поредният документален разказ за Реставратора. Който се е родил като Бранимир Делчев. Завършил е с отличие специалността реставрация в Академията за изобразителни изкуства в Прага. И се е отказал от правото и поканата да започне като асистент академична кариера там. Над 20 години - до 1999 г., е реставратор в НХГ, а до 2012 г. - в Етнографския музей. Ползва се с авторитета на един от най-добрите родни реставратори. И със славата на чешит. Принизяваща го, тъй като е човек с мисия, с любов и идеи за родината си, с всеотдайност в работата.

Който цял живот е предизвиквал, а не е чакал съдбата си.

Българският органичен вечен форум се случва в кръчмата. Там стават политическите, философските, моралните и клюкарските прения и дебати; там се започват (и свършват) познанства и приятелства; там се устройват бизнес засади и гюмета. Сега - заради стандарта най-вече, кафенето се е наместило до кръчмата. И я измества тук-там.

Та си седи Реставратора в кафенето на Съюза на българските художници на „Шипка” 6 в очакване да се включи в някоя от споменатите дейности. Времето е началото на 90-те години, началото на промените. Когато всеки търсеше място под обновеното слънце. „Идва художник, колега, ама повече търговец.” Реставратора е по чистите работи и напитки. Макар по-добре от мене да знае, че част от ренесансовите до съвременните български художници са владелци на двата занаята. Щото на времето, а и сега, у нас липсва мениджърът на изкуството. Пък и да не липсва. Вярно, покоряващият тип и модел остава Ван Гог. И Майстора. Ама що да се лишаваме от другите.

Онзи почва със сядането: - Бръмбо, има епископ от една християнска държава. Иска византийска Богородица; издържан канон, без да е копие на друга икона; сребърен обков. Но нова, сега правена. - Реставратора, недоверчив към художника у търговеца, вече е стъкмил стратегията на отказа: - Ако няма да ми коментира хонорара, ще му я направя плачеща. - Събеседникът обаче явно е надушил по-значим дял за себе си. Изхвърча от заведението с мефистофелска готовност. И се връща само след 40 минути. Като води епископа - с жезъла, с цялото му великолепие. Сядат на масата и посредникът продължава, като че ли разговорът не е прекъсвал: - Няма да коментира хонорара. Но иска Богородица да е плачеща. - „Изведнъж ми се развали настроението.” Щото си е мислел, че нищо няма да се случи след бомбата за плачещата Богородица. И в чуденето си що да прави, тръгва да печели време: - Не мога сега да кажа, трябва да мисля за материали, едно друго още. Утре ще отговоря.

Прибира се Реставратора вкъщи, „опечален, че е излъгал Божия пастир”. Това са сегашните му литературни иронични усуканици. Иначе се притеснил, че да се отърве, се изхвърлил така. И се оказал в ситуация без решение. Срамна за неспокойната му душа, годна да се измъкне от всякаква невъзможност. „Лежа на кревата. Гледам в една точка на стената. А се оказа, че точката била хладилна чанта. Скачам, отварям, виждам две плочки. При ток със сила 4 А и напрежение от 12 V става следното: едната се покрива със сняг, другата се стопля. Това е принципът на охлаждането в хладилната чанта. И разбрах, че съм получил Божия промисъл.” Пак литературщини, но този път по-оправдани. А e можело да извика като Аристотел „Еврика”. Гол от банята.

Но се върнал разсъблечен на леглото, за да обмисли всичко. На другия ден епископът с жезъла чул желаното да, без да му климне калимавката от искания хонорар. И се заел Реставратора. Първо намерил нужната за икона дъска. Рисуването на образа по византийски канон не представлявало трудност. Всъщност тъкмо за уменията му (познати на малцина) да имитира стилове, без да копира определена творба, е бил потърсен и нает. Днес не може да ми пресъздаде словесно нарисуваното. Нарича го „впечатляваща икона” и не се съмнявам в това. Така е съдбата на имитацията - скверно и срамно вдъхновение, обречено на бърза забрава. Помни технологични подробности: рисувал е „с яйчна темпера, устойчива на всякакви температури”. Как да е другояче, като ще трябва да плаче. Вдъхновен от художническия си успех тогава, сега Реставратора си позволи самохвалство (което май не е празно): - Убеден съм, че мога да нарисувам икона, която да ви вземе акъла. - Обръщайки се към човечеството.

Та, като е определил къде са разположени очите на Богородица, в работата се включва изобретателят. На гърба на иконата, зад очите, Реставратора издълбава дървото на дълбочина 1 см. И там монтира алуминиеви пластинки. Залепва ги с водоустойчив силикон за дървото. А за тях закрепва една от плочките (наричани елементи на Пелтие) - студената. Другата - топлата, залепва на разстояние. От двете плочки извежда проводници до медни (специално за случая) халки, монтирани на кошака (дървени гредички на гърба на иконата). А халките, които служат и за окачване на иконата, свързва с източник на ток с параметри 4 А, 12V. „Плаченето” става така: като се пусне ток, студената плочка изстудява силно дървото в областта на очите. От водните пари във въздуха и от температурната разлика на повърхността на рисунката настъпва локална кондензация - капки вода. Цялата инсталация остава невидима за зрителя на иконата. Той вижда „чудото” - Богородица „плаче”. Сребърния обков Реставратора изработва с разпространения широко метод галванопластика. И тази имитация отдалече изглежда като истинско творение. Лесно и евтино - среброто тогава - според Реставратора, струва 80 лева за килограм.

Последното изобретение, усилващо „достоверността” на плача, било включването на електрическата верига. За целта Реставратора закупил дистанционна аларма за кола. Тъй де, ако иконата циври непрекъснато, и най-вярващите в чудеса ще се видят в чудо. Епископът решава кога и по какъв повод тя се „натъжава” по човешки. И от дистанция включва съоръжението. На теста то изплаква 4 литра „сълзи” - по данни на Реставратора, получени на око.

„Поисках му 3000 долара (през 1992 г. доларът беше 30 лева). Той ми даде $3600 (Все пак си е позволил коментар. И то какъв! - б.м.). Грабна си иконата и тръгна към Гърция да си пасе стадото. Но явно беше същият мошеник като мене.” В последно време на Реставратора му харесва да бъде славен като мошеник. Като разбра, че пиша този текст, ми заяви по телефона: - Пиши! Нека видят, че съм и мошеник. - Стигнал е до откритието на Смирненски като валидно и за днешния ден:

И вдигнах над себе си ясна плакарда:

„Човекът без капчица чест.”

Но странно, презрение няма ни капка!

Посрещат ме вред с интерес,

любезно отвсякъде свалят ми шапка:

„Без чест си? - Прави ти чест.”

Мошеник, ама възпитан и умеещ да комуникира. След месец Реставратора получил снимка, за която се досеща - направена е от камбанария на църква. На нея се забелязва, че камъните на оградата са разградени, а кипарисите - полегнали. Вижда се още огромна опашка, а в далечината полицията отбива колите. От краткия текст към снимката разбира, че за един ден са минали 22 000 богомолци. Но освен доказателствата за интереса важни са и откровенията на божия служител. Цитирам ги по паметта на Реставратора: „Драги младежо, вие сте най-опростеният грешник в историята на църквата, защото доведохте в храма повече богомолци, отколкото това прави епископът на епархията.” Следва подпис.

След спомена за писмото Реставратора отново премина към самоирония: - Чувствах се опростен от висш духовник и чист пред съвестта си. Оттогава не съм опитвал такива номера. Тогава разбрах как в историята се създават религии и партии. - И пак премина от моралистичния пиедестал към раздвоението при собствения избор: - Макар че срещу добро заплащане бих опитал пак.

И прибави доза цинизъм: - Човек, когато е вярващ, не бива да има скрупули. - Защо не - световното шоу продължава.