СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Виченца, специално за “Труд”

От няколко месеца във Виченца тече изложбата събитие “Тутанкамон, Караваджо, Ван Гог. Вечерта и нощите от египтяните до ХХ век” (до 2 юни). Тя преминава през хилядолетия история на човечеството и изкуството и се очертава като една от най-посещаваните за 2015 г. Експозиция от шедьоври, усещания, емоции и символи. Както е символична и датата на нейното откриване - Бъдни вечер на миналата година. Самото й място - Базиликата на Антонио Паладио, е естествен декор, който те примамва да му се насладиш.

Изложбата обхваща 115 творби от фондовете на повече от 30 престижни световни музея, разположени в шест секции. Не очаквайте черни платна, звезди и нюанси: вечерите и нощите са погледнати много по-психологически, между истории, събития и привлекателни преплитания. Приемаш началната провокация на куратора Марко Голдин и се потапяш в светлината на залеза и в цветовете на нощта. Самите артисти, които я рисуват, се изгубват в нея. Чрез пътуването в рисуваната нощ се построява историята на нощния живот.

Той започва от египетската култура, на която е посветена първата секция “Нощта следва реката. Египтяните и дългото пътуване” - поема, която започва от Нил. 22 статуи и предмети изразяват идеята за нощта на египтяните: животът в отвъдното. Мрачният път към него е осветен от предмети, фигури, знаци, символи, притежавани приживе. По-голямата част от тези безценни съкровища, намерени в пирамидите, идват за пръв път в Италия от Музея за изящни изкуства в Бостън - чеизът на царица Хетерферес (майката на Хеопс), лицето на детето Тутанкамон, издълбани в камък глави, погребални маски, бижута, детски играчки. Те придружават мъртвия в тъмнината. Вечната нощ е обитавана от живота.

Началната зала е посветена само на “Погребален портрет на млад мъж” върху дърво - един от изумителните Фаюмски портрети, които са били прикрепени към мумии през Римската епоха (I – III век). Дълбочината на неговия поглед сякаш се отразява главата на Тутанкамон, която те смълчава и привлича като магнит в съседната зала. От чара на тази цивилизация е привлечен и Антонио Гарсия, смятан за един от най-големите представители на испанския реализъм, чието полихромно дърво “Спяща жена” („Мечта”), разположено в съседство с погребалните маски, отваря път за предизвикателството на куратора. То те придружава и по-нататък. Сценографията със синьото звездно небе възпроизвежда атмосферата на магическите и безкрайни нощи в пустинята, дори чуваш виенето на вятъра.

От пустинята се пренасяш векове напред - при “Фигури на ръба на живота. Нощта идва от един прозорец”. Тук са картини с религиозен сюжет, посветени най-вече на живота на Исус чрез човешки фигури в моментите, ставащи вечер или нощем: от раждането с “Поклонението на пастирите” на Ел Греко, през Гетсиманската молитва и изкачването към Голгота, до полагането в гроба. Разпятието е подчертано чрез трите картини на Пусен, Веронезе и Бейкън, омагьосани от Спасителя. Редуват се произведения от края на XV до XX век. Гледащите към нощта прозорци на Джорджоне („Двоен портрет”) и Тициан („Молещата се света Катерина от Александрия”) се съпоставят с тези на Гарсия („Прозорец през нощта”). Другото уместно сравнение на куратора Голдин е между различните изображения на свети Франциск, потопени в нощта и нарисувани от Ел Греко („Свети Франциск се моли пред разпятието”, Караваджо („Свети Франциск медитира”) и Сурбаран („Свети Франциск”). Тялото се слива с нощта, прекосява я, бележи я със своето присъствие. Тя става символ на едно осъществено пътуване, както и място, в което се намираш. Силна, тайнствена, свещена, преобразяваща, тя разстила своя плащ, обгръща, защитава, грижи се за теб.

И отново контрапункт - в “Бялото и черното на нощта. Една ръка гравира плоча”, където са съпоставени 16 върха на гравюрата. Тази от XVII век на Рембрандт, чиито облени от нощта фигури от “Трите кръста” подчертават телата, и от XVIII век на Джовани Пиранези - с неговите „Фантазии на тема затвори”, наблягащи на пластичната интензивност на сценографските и театрални ракурси.

Кураторът привиква на помощ и литературата, за да те потопи в нощта. Той изписва по каменните стени на Базиликата началните страници от краткия и малко известен роман на Антоан дьо Сент-Екзюпери “Нощен полет” (1931) с предговор на Андре Жид. Те са посветени на звездите и на изпитваното силно нощно чувство по време на полетите му. Не липсват и препратки към приказката “Малкият принц”. За Екзюпери нощта е безкрайна.

Убеждаваш се в това и когато влизаш при “Залези, луни и звезди. Векът на природата в наближаването на вечерта”, посветена на пейзажа. Най-представеният век е XIX - от романтизма до импресионизма, защото това е времето на вечерната природа. Романтиците виждат в нощта най-пълното и висше достижение на чувството. Такива са картините на Търнър („Рибари в бурно време при подветрено крайбрежие”) и Каспар Давид Фридрих („Лунна нощ, рибари на брега”). После идва реализмът на Коро („Залез”) и Миле („Порив на вятър след залез”). Прехвърляш се и отвъд океана чрез ярката луна на американеца Андрю Уайт („Лунно отражение”). Или пък се омайваш от светлината на Моне, която от края на деня по плажовете на Нормандия („Вечерен морски пейзаж”) преминава в Канале гранде на Венеция („Сан Джорджо Маджоре след залез”). Продължаваш с Ван Гог, който те разхожда из белотата на Сен-Реми-де-Прованс („Снежно поле привечер”). Стигаш до модернизма на Пит Мондриан („Лятна нощ”) и Паул Клее („Жълт полумесец и синя звезда”). Нощта е идващ ураган, но и сладост от ярката луна и блясъка на звездите.

Преместваш се изцяло в ХХ век във “Вечери и нощи на ХХ век. Небето и духът”. Хопър предава обичайното си чувство за нощна самота в градски места, изпразнени от човешко присъствие („Търговски център”). Редом до него изобилната светлина на Джеймс Уистлър подчертава колко може да бъде различен един град (Венеция и Ню Йорк) нощем. Ето ги и големите абстракционисти - Марк Ротко („Без заглавие - черно върху сиво”) и Кенет Ноланд в Америка („Дрейф”). Нощта е преди всичко психологична.

Последната секция “Губиш се сред тези вечери и нощи. Изложба в една стая” е нещо като спирка за обобщение. Отново се връщаш към историята на човека във вечерните и нощните светлини. Най-напред е свалянето от кръста от Лука Джордано („Погребението на Христос”), редом до едно мъртво тяло на Сезан („Убийството”) и друго, клекнало, на Бейкън. Голямото и пламтящо червено, почти оранжево на Ротко („Оранжево и кафяво”) преобръща натурализма на самия Гоген с неговата таитянка - „Жена от Таити”, поръсена с червеното на тропическия залез, който нахлува от целия пясък, е редом до коледната нощ от едноименната картина на Гоген. Тя отминава и се появява първата сутрешна звезда, високо и далеч в небето, в “Сутринта на Коледа” на Андрю Уайт.

Започнала с нощното пътуване из египетските пирамиди, изложбата, чийто финал ти отнема дъха, приключва с луната и звездите на Ван Гог в “Път с кипариси и звезда”. Нощта е заминаване и оставане, присъствие и отсъствие, пълнота и празнота.