На 16 ноември 2018 г. да почерпят

Тереза Мей: Вярвам, че курсът, която съм поела, е правилният за нашата страна

Митко от „Фермата“ разказа шокиращи детайли за мутренското си минало

Цветан Цветанов: Системната политическа атака на БСП към нас е изградена с фалшиви новини

Технология запазва косата при химиотерапия Лекувани са над 100 000 пациенти в 35 различни държави

Родители алармират: Охранител на училищен автобус обижда и бие деца

САЩ може да изгубят война срещу Русия Иран и КНДР са новите заплахи

Свалят цените на горивата с нови мерки Фирмите от сектора ще продължат да работят с минимална печалба

Бутонът за бдителност във влака-убиец на Хитрино бил включен

Тайните на ръката – хиромантия Купи утре заедно с „Труд“ само за 14.90 лв. уникалната книга

Премиерите Борисов и Ципрас дискутираха проекти в секторите транспорт и енергетика

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в петък, 16 ноември 2018

До 5 г. затвор за тормоз вкъщи И роза върху колата можела да доведе до убийство или самоубийство

Петър Иванов: Проблемът на американския бизнес е, че той идва в Европа през дружества в Холандия или в Ирландия

Самоубиец скочи от виадукт „Бебреш”

Държавата поведе пред мюфтийството за имотите

Решението на Софийския апелативен съд (САС), с което Главното мюфтийство не получи правоприемство над повече от хиляда имота, бе очаквано. Аргументите са ясни – искът се гледа в охранително производство, а не в състезателен процес, в който днешните собственици на някогашни училища, градинки и най-вече музеи и паметници на културата да защитят правата си. Защото претенциите са към имоти от преди национализацията, много от които днес са притежание на държава, общини и частни собственици.

Делото засяга материални интереси, а не някакво абстрактно правоприемство на съществували до 1949 г. мюсюлмански вероизповедни общини, турски училища и благотворителни организации. Производството в Софийския градски съд, което бе в полза на мюфтийството, е водено и решено в разрез със закона за вероизповеданията, смята втората инстанция. Параграф 4 от преходните разпоредби на закона предвижда исковият процес като единственото средство за признаване на правоприемство между стари и действащи вероизповедания. В същия дух е и решение №2 на Конституционния съд от 2003 г.

„Вписването на правоприемство се предвижда от постановяване на съдебен акт, а такъв може да бъде само „съдебното решение, постановено в успешно проведен исков процес”, посочва САС и определя решението на първата инстанция като „недопустимо”. Заради това то е обезсилено.

Признаването на правоприемство не е просто легитимация и вписване на вероизповеданието в съдебния регистър. В удостоверението за актуално състояние се вписват общините, на които то е правоприемник. Ако последната инстанция – Върховният касационен съд, потвърди решението на апелативния съд, тези имоти служебно ще бъдат отписани. Ако пък спечели това дело, то би имало голяма тежест в десетките процеси, които Главно мюфтийство води, но често губи заради липса на доказателства, че е владяло конкретни имоти в годините на Княжество България и Царство България.

Сред претенциите на мюфтийството попадаха исторически паметници, сред които Куршум джамия в Карлово, Ески джамия в Стара Загора, джамиите „Ахмед бей“ и „Фатих Мехмед“ в Кюстендил и други вакъфски имоти в цялата страна.

Производството по тези дела беше спряно до произнасянето на Апелативния съд в София по делото за легитимното правоприемство. Вероятно тези дела сега ще изчакат окончателното решение на ВКС.

Няколко съдии от страната вече “бламираха” решението на градския съдия Николай Марков, още докато бе в сила. То бе изтъквано в полза на мюфтийството при процеси за връщане на имоти. Претенции има за всички градове и селца, в които е имало най-малко 40 мюсюлмански семейства, които са образували една мюсюлманска религиозна община. Днес обаче на много места няма такива общности.

Такъв е казусът с врачанската Ески джамия, която от повече от 200 години не е религиозен храм. Тя е държавна собственост и паметник на културата от 1927 г. Затова и съдът поряза Главното мюфтийство да стане собственик на джамията.

По този казус мюфтийството представя като доказателство извлечения от регистър при Османския архив към Главна дирекция на държавните архиви на Република Турция и регистър при Генералната дирекция на вакъфските архиви. Но за магистратите от тези документи не става ясно за кой период от време се отнасят и не ги приемат.

В много случаи съдът не признава доказателствата на мюфтийствата, част от които са спомени на роднини, че техни предшественици им били разказвали как въпросните сгради, гори или земи са били мюсюлманска собственост. Исковете падат и заради това, че се търсят имоти, загубени преди национализацията през 1949 г., които са извън обхвата на Закона за реституцията. В голяма степен “доказателствата” са за владени земи по османско време.

В Добрич не признаха иска на мюфтийството за бивше турско гробище със сграда, използвана за турско училище “Нумуне”. Съдът се позовава на Гражданско-процесуалния кодекс, който в чл. 146 изрично казва, че ищецът носи тежестта за доказване на собственост.

И двамата свидетели на мюфтийството в казуса в Добрич били учили в турското училище. Какви са им доказателствата, че то е притежавано от мюсюлманите? Строителството било с труда на родителите им, които превозвали строителни материали с каруци. Вуйчото на майката на единия свидетел бил организатор на строителството. За това им говорили и техните учители, които настоявали строеното с труда на дедите им да бъде опазено.

Съдът обаче намира доказателства, че училището е издържано от общината, а не от мюсюлманското изповедание. Историческа справка сочи, че в Царство България съществуването на частни училища за малцинствата е било подпомагано и от държавата. Внасян е бил налог в общината, която е изплащала услуги и заплати на персонала. Отчита се също, че Законът за реституцията изключва връщане на имоти, актувани като публична държавна и общинска собственост, която е защитена от конституцията. А претенциите на мюфтийствата са точно към имоти, които са с такъв статут, и то не от ново време – още през 1911 г. някои са признати за паметници в Закона за старините.

Точно такъв е и случаят в Карлово – там сградата на Куршум джамия и градинката около нея са публична общинска собственост. Джамията не е действаща от повече от половин век. През 80-те години на XX век са реставрирани част от стенописите, като идеята е била в бившата джамия да бъде местният археологически музей.

Още по-заплетена е историята в Стара Загора. Ески джамия е превърната в Музей на религиите, защото там са разкрити основите на средновековна християнска църква и на тракийско светилище. В случая основателни претенции имат и православната църква, и културните институции. А защо не и последователите на тракийските богове? Тази джамия също е призната за народна старина през 1927 г. и не подлежи на реституция. Статутът на архитектурен паметник е препотвърден няколко пъти през годините.

Главното мюфтийство вече обяви, че ще обжалва решението пред Върховния касационен съд. Надежда за успех му дава и особеното мнение на един от съдиите в САС – Васил Христакиев не е съгласен с колегите си Светла Божкова и Теодора Кръстева. Според него воденото охранително производство е правилно и не би трябвало да се обезсилва.

Вероятно делото няма да бъде решено до местните избори през есента. Мюфтийството вече обвини кметовете на Карлово и Кюстендил Емил Кабаиванов и Петър Паунов, че спекулират политически с решението. Двамата управници бяха начело и на протестите пред Съдебната палата в София. Които бяха изтълкувани като натиск над независимия съд. Кметовете имат подкрепата и на други свои колеги, които водят съдебни битки, за да защитят общинската собственост.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.