Привидно на един художник не му трябва да се интересува от букви, слово, история, политика? Може спокойно да пренася върху лист, платно или глина фантазиите си и това да го прави и известен, и щастлив. Не и Онник Каранфилян. Ако не се рови в миналото и не търси символите на човешките цивилизации, на един от най-талантливите ни графици със сигурност няма да му е интересно. Затова в творбите му – от малките екслибриси до големите пана, в които съчетава живопис, фотография и смях – ще откриете какво ли не: от финикийски букви и древногръцки митове до проявленията на модерния човек.

Преди месец мнозина се забавляваха с неговите „Легенди и случки около нас” в столичната галерия „Нюанс”, със Зевс и Зевко, с Хубавата Елена и Еленка от Троян, със СИРИЗА на Ципрас и родното й подобие... Авторът им, който в биографията си има поне по 25 самостоятелни изложби и участия в съвместни експозиции (почти толкова са и наградите му) – и тук, и по света, сега работи по куп нови неща.

Дни преди 24 май отиваме в ателието на Онник. Роден е в Сливен през 1963-та, етнически арменец е, но е по българин от мнозина в държавата ни. Самуил му е любим образ, на Левски е посветил творба, обожава средновековните ни книги и миниатюри. С охота разказва за настолните си четива. За втори път например чете „Черната тетрадка” на Илия Бешков, друга любима му е „Словото на Бешков”.

Прекрачваме входа и виждаме част от инсталация, която Каранфилян прави за 50-ия си рожден ден. Висока плексигласова кутия, вътре книги – „Плутарх”, втори том на Димитър Димов, „Нещо се случи” от Джоузеф Хелър и т.н. А върху капака – златни маратонки. „Пазя си ги, защото ми е любима работа – усмихва се художникът. – През Първото и Второто Българско царство позлатяват книги. А сега сме във времето на позлатените маратонки. Тези дни пътувах с метрото, срещу мен – дама с анцуг, потник с презрамчици, за да й се вижда сутиенът със силиконовите гърди, и със златни маратонки. Можеш да се огледаш, толкова бяха лъскави… Интересното е, че тази естетика се създаде от Гучи, Версаче, от всички, които тръгнаха към по-евтино, масово производство. Така средната класа на Запад се усеща по-значима, защото ходи с лъскави неща, напомнящи злато, сребро. Модните дизайнери допуснаха масовия покупател да се почувства богоизбран, едва ли не като Абрамович или холивудските звезди. Естествено то навлезе и в България… Някакъв копнеж по лъскавото, за да изглеждаш по-богат. А всъщност се случи преди Голямата криза. Но се появиха и лимитираните колекции – автомобили, часовници и т.н., за да се ласкаят богатите. Това е: време на ерзаци, правени в Китай или Тайланд, и на скъпи стоки, произвеждани в Италия, Германия…”

Надничам към пресата на графика, търся новите му занимания. А на Онник дори не му хрумва да крие: „Подготвям графики за нов проект. „Портрети емотикони” се казва.” Аха, онези смеещи се, плезещи се или плачещи главички, които хората от 21-ви век си разменят в имейли и есемеси, усмихвам се и аз. „Всъщност става въпрос за отчуждението между хората – обяснява артистът. – Знаеш ли, снощи гледаме телевизия вкъщи, пускат реклама, вместо да си кажем нещо, дъщеря ми хваща телефона, жена ми – айпада, това е! Казах им, че ще ги снимам! В проекта ще има и рисунки, и фотографии. Едни голи тела, но със слушалки и с размазани лица, обезличени от всичко, което виждат в интернет. Ще има и друга линия в проекта – човешки фигури, които снимах из града, но лицата им ще са нарисувани с емотикони. Отделно ще са портрети на различни хора с боядисани, а не нарисувани лица. Боядисването е прикриване. Това е процесът, който се случва в обществото. Вълнува ме културната антропология. Правя неща, които ме интересуват. Да, имам поръчки, но за мен поръчката е халтура.”

Тук вече Онник ме изненада. Защо нарича така начина, по който си изкарва хляба? „Поръчката е хубаво нещо, всички през Ренесанса са живели така – обяснява графикът. – Но днес поръчителят често надскача правомощията си и започва да изисква неща, с които трябва да се съобразяваш заради пазара и занижения вкус. Затова има елитарно изкуство, което е истински свободно. Точно такова мисля, че правя, когато създавам нещо за себе си, което пък после се оценява от престижни форуми на графиката по света. Например моите графики с въжета, които са тъмни, но всъщност носят много светлина, не са за масовия зрител. Той не би си закачил подобно, доста черно нещо на стената, но има изключения, за които си струва да работи човек. Винаги ще сме заобиколени от масово (в повечето случаи халтура) и елитарно изкуство.”

В творбите му често има изписани думи, заиграва се със словото, търси и истината за буквите – необичайно е за художник. „Всъщност словото е най-голямото – казва Онник. – То остава може би най-абстрактното и най-близкото до Бога нещо. Най-съвършеното. Дори да нарисуваш „Мона Лиза” или да създадеш „Пиета”, не е достатъчно в 21-ви век. Затова и човекът се връща към словото. Всъщност той започва да комуникира чрез рисунката, преди словото има рисунка. Но появата на словото, на кодовите знаци, буквите – това е най-абстрактната, най-възвишената графика. Не напразно през 2011-а направих изложбата “Къмюникейшън/Obshtuvane” - финикийската азбука е базата на всички съвременни азбуки в западния свят. На българската – също. А колкото до буквите и рисуването, не, не си играя с тях. По-скоро искам да стигна до тайнството им. Буквата е код. Любимата ми работа е с цялата финикийска азбука.”

Любими са му не само буквите, а и конете, масите, столовете, въжетата – все символи на цивилизацията „Голямо вълшебство е въжето! Единственият му минус е бесилката, затова хората са настроени срещу него. А то е сред най-красивите символи – завързваш лодката си към брега с него, спасяваш човек, катериш се към някой връх… Другото са възлите. Хиляди има и продължават да се откриват нови.”
Възли и въже виждам и в набързо нахвърляна скица за нещо. Оказва се поръчка от американски колекционер, който събира екслибриси за кулите близнаци в Ню Йорк. Търси гледни точки на автори от цял свят, а Онник вече е решил - въже ще ги свързва/разделя. Впрочем екслибрисите са голямата му страст. Открил ги още като момче, когато събирал пощенски марки. „Имаше един особен печат на прадядо ми, който го е слагал във всяка книга и бележник – допълва Онник. – През тоталитаризма марките бяха прозорецът към света, за който копнеехме, шарения, с красиви знаци, гербове и надписи. А Митко Бакалов, един от големите екслибрис художници не само в България, беше приятел на баща ми, та съм виждал едни малки красиви черно-бели картинки, които ме пленяваха.”

Именно Каранфилян и съпругата му Нина (също художник) организират І и ІІ биенале на екслибриса у нас. През 2015-а и 2016 г. той пък има персонална покана „Global print” и биеналето на графиката в Дуро, Португалия. Впрочем обиколил е света – от Япония до Америка, все за участия в изложби. Дали му завиждат? „Това колегите не го коментират и не питат”, лаконичен е Онник. И не отказва да коментира актуалната тема „за и против социалистическите паметници” на колегите си: „Аз съм абсолютно за запазването им – това е паметта на обществото.” Иначе има проект за пластика, която да дари на София, но процедурата е сложна. На него обаче не му е сложно непрекъснато да дарява – на пострадали от земетресения, на болни… „Така се чувствам пълноценен, защото с излагане на картини и присъствието в дома или колекцията на някого не мога да помагам достатъчно. Възпитан съм да бъда адекватен в обществото. Не харесвам самодоволни и самодостатъчни си художници”, признава артистът.

Не съм го чувала да се оплаква. Просто твърди, че когато човек харесва и вярва в това, което прави – не се вайка. „Оплакваме се за щяло и нещяло. Но е и пресилено, за да не ни завидят. Всеки се пази от „лоши очи”, затова сме все „горе-долу”. Но съм оптимист – младите днес отговарят: „Супер съм!”

А кога е „супер” Онник? Ами например когато хваща 11-килограмов шаран: „Беше върховно щастие! На река Тунжда, на диво място. Щастието е моментно състояние…”