32 цивилни са загинали при бомбардировките на Източна Гута днес

Гинка Върбакова, която купи активите на ЧЕЗ: Нашите намерения са за отговорно отношение към милионите клиенти

Трите момичета, държани затворени в „Люлин”, никога не са ходили на училище

МВР предупреди: Не преминавайте през Дунав мост-2 утре

Наказания в пловдивската Спешна помощ заради отказана помощ на 2-годишно дете

Заместник-кметът по култура и хуманитарни дейности Христина Шопова откри семинар на тема “Изкуството в променяща се Европа – време и граници“

Меркел обеща на Гърция помощ при военна агресия от Турция

Апелативният съд потвърди оправдателната присъда на Алексей Петров за пране на пари

България е партньор по 8 стратегически проекта

Индустриална зона „Загоре” в Стара Загора ще бъде първата в България от модерен тип

Чарли Шийн продава имението си в Лос Анджелис

България и Сърбия подписаха три меморандума за транспорта и социалната политика

Задържаха под стража дилър, заловен в казино

“Изворите” с трите моми в Котел – сред първенците в онлайн фотоконкурс

Невъзможното съгласие в новото „време разделно“

Призивите за съгласие, единство, консенсус са любима риторика на прехода. Реалистични ли са те?

През 1989 г. геополитическият разпад на бившето съветско пространство ни раздели със социализма с неговото „морално-политическо единство”, основаващо се политически на управлението на една партия и икономически на високо равенство в доходите. Срутихме се в геополитическата система на глобалния неолиберален капитализъм, начело със САЩ и започна градеж на либерално-политическо единство.

Новопоявилите се основни леви, десни и центристки сили ставаха системни партии, приемащи еднополярния свят и откриващи своите партньори в съответните западноевропейски партии. Поемаха курс към ЕС и НАТО, провеждаха сходни неолиберални политики от тоталната приватизация до плоския данък. Риториката за национално съгласие се опираше на неизбежното включване на основните партии в една геополитическа писта, независимо дали става дума за СДС, ДСБ, Реформаторски блок, НДСВ, ГЕРБ или БСП.

Пък към ново единство трябваше да прокарат и мощните идеологически апарати от водещите медии, прииждащата от САЩ масова култура, НПО-та и платени лидери на мнение, налагащи в главите на хората идеологически хегемонно съзнание за най-добрия възможен либерален свят в който живеем. Това подхрани непрекъснатите лозунги за съгласие в устата на политиците. С призивите за „мирен преход” се целеше българският народ кротко да се съгласи да му отнемат гигантската индустриална собственост и да я дадат на малка групичка от капиталисти.

Наред с интеграцията на основните политически сили след 1989 г. около нова геополитическа ос с нейните „евроатлантически ценности”, неолибералният капитализъм чрез няколко механизма вкара българският народ в ново „време разделно”.

Първият е многопартийната система, в която най-лесният начин да привлечеш поддръжници е изобретяването на образ на врага. Търсейки идентичност в антикомунизъм и образа на врага през 90-те години, консолидиращ от своя страна избирателите на БСП, чувстващи се заплашени от тази агресия, СДС формира политическа култура на конфронтацията, характеризираща се с черно-бяло възприятие на света, която имаше разрушителни за България следствия.

Вторият инструмент за ново „време разделно” бе социално-икономическият. Собственост за десетки милиарди, хиляди предприятия бяха отнети от милионите българи и присвоени от няколко хиляди души. Обществото се раздели на тези, които имат огромни богатства, и такива, които ровят в кофите за боклук. През 1988 г. минималната работна заплата в България е 120 лева. Приемаме, че най-добре са платени хората в най-висшия партиен ешелон. Тодор Живков получава 2000 лева, което е между 16 и 17 пъти повече от българите с минимална работна заплата. 26 години по-късно, през 2014 г., над един милион българи са имали месечен доход до 340 лева, а 6571 – над 10 000, т.е. средно разликата между доходите им е близо 30 пъти. Най-големите годишни декларирани доходи са за 13 477 000, което е повече от получаваното от всеки от милиона най-бедни българи с над 3120 пъти. България е между най-неравните страни в света.

Надали може да се намери основа за национално съгласие между десетте най-богати олигарси и ровещите в кофите за боклук, между 1% с имоти по чужбина и пари по офшорки и половината българско население, живеещо под линията на бедност или заплашено да изпадне от нея, между обичащия Америка Плевнелиев и обичащия Русия Волен Сидеров. Те са в различни вселени.

Третият инструмент за ново „време разделно” е ускорената поляризация в света като цяло, накарала дори Джордж Сорос да говори за „задаващата се класова война в Америка”. Тези дни сайтът на Световния икономически форум в Давос излезе със статия „Как политическата поляризация осакатява западните демокрации”. В нея се жалват от фрагментизирането и засилващото се политическо противопоставяне в тях, раждащи нови движения, и радикални леви и десни партии, клатещи съществуващата система. Ако противопоставянето осакатява западните демокрации, какво да кажем за нас, периферните и бедни имитатори?

Четвърти инструмент за създаване на разделение е новата студена война и преход към многополярна система, разделящ и у нас обществото и партиите все повече геополитически – на русофили и русофоби, на еврофили и евроскептици, на туркофили и туркофоби.

Във „време разделно” опитът за съгласие между партиите води до смъртоносни следствия за тях, защото е в разрез с реално крайната поляризация и противоположност на интересите на различните групи в обществото. Как да служиш и на Бога и на Мамона? Да постигнеш съгласие между олигарха и пенсионера, между капиталиста и работника е все по-трудна работа?

В същото време е факт, че сегашното правителство създаде сложна конструкция на съгласие между четири различни партии. Борисов зае роля на арбитър в кавгите между тях. В геополитическата битка действа като Живков: „да се снишим, докато бурята отмине”. Привлече при важни решения и ДПС. Дава заден ход при обществени реакции на действията му. В реалните условия обаче на „време разделно” това не обедини обществото около неговото управление – според „Алфа рисърч” през април доверието в правителството е 22,7%, а в парламента е едва10,6%.

В подготовка за следващите избори Борисов вече сменя образа на консенсусен политик и се връща към амплоа на човек, конструиращ врагове, обясняващ ни как всичко се е сринало при тези преди него, а от него започва новата епоха. Така удря обаче по възможностите за консенсус. За реформа в здравеопазването той изглежда мисия невъзможна. За пенсионната реформа може и да успее но в стремежа „и вълкът да е сит, и агнето цяло”, ще е обвиняван, че „и вълкът е гладен, и агнето изядено”. А при съдебната реформа компромисите ще са такива, че резултатите надали ще повишат ефективността на системата.

Националното съгласие бе много по-възможно през 1989-1990 г., когато все още живеехме в едно относително равно общество. Днес в условия на неимоверно по-голямо неравенство, несправедливост, бедност то ще присъства в риториката на политиците, но резултатите от него ще бъдат не особено утешителни и за тях, а и за гражданите.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.