Катастрофа на пътя между село Церово и Благоевград взе една жертва

Волен Сидеров: Нямаме претенции към поста енергиен министър

Антон Кутев: Тече процес по самосваляне на правителството

Радослав Янков: Не оправдах собствените си очаквания

“Ислямска държава” пое отговорност за самоубийствения атентат в Кабул

БЛС ще решава днес дали да бъде даден мандат за подписване на Националния рамков договор със НЗОК

Днес отбелязваме Тодоровден

Намалено водоподаване в Пловдив Причината е едновременна авария в половината от помпените станции

Цветан Цветанов в Брест: Цецо Луканов ще бъде кмет на всички жители на Брест

Гласуването в ООН на резолюцията за примирие в Сирия беше отложено за днес

Един човек загина, а шестима са ранени при самоубийствен атентат в Кабул

Тръмп: Действията на Русия и Иран в Сирия са срам

Kорнелия Нинова: Борисов да не се крие зад полите на Гинка и Теменужка Гинка да дойде в парламента и да обясни как стана собственик на ЧЕЗ, поиска лидерът на БСП

ЕС реже парите за земеделие и Кохезионната политика

Туск за Брекзит: Позицията на Великобритания е чиста илюзия

Не чудо, а “Ливърпул”

Минаха 10 години. А ще се помни вечно. Ще измрат героите и свидетелите. Но преди да си отидат от света, ще са разказали на децата и внуците. А те ще разкажат на своите. И така – до края на света.

В Истанбул има много червено, тъмничко. От 23 май 2005-а нахлу друго червено, английско. За дни имперският за близо хилядолетие и половина град се предаде. Пред армия от размъкнати гръмогласни бираджии. Униформени. Фланелка на „Ливърпул”, бермуди сякаш от наш магазин за втора употреба, джапанки или сандали. Червендалести физиономии. И не само.

Беше армия на ООН, може би най-широката коалиция в историята на човечеството. При 25 000 билета за „Ливърпул” се стекоха поне 50 000 души. Или 60 000? Или 70 000? Възможно е. Тогава „Труд” написа – няма само ескимоси. На другия ден ги видяхме. Двама канадци с ескимоски черти крачеха любопитно из квартал „Бешикташ” с фланелки на „Ливърпул”. Може и някой от Марс да е наминал, струваше си, но в тълпата не го отличихме.

Англичаните засядаха по 50-100 души из кръчми, опъваха знамената, пиеха по 2-3 бири на час от здрач до зори и пееха мощно. И красиво – казват, с школата от църковните хорове като деца. Така – на десетки места из Истанбул.

Англичаните бяха епицентър на веселбата. Присламчваха се от Франция и Румъния, Индонезия и Южна Корея, България и Швеция. Братство. Единство на всички цветове и религии, до болка необходимо на точно този свят. Християнин? Мюсюлманин? Кой те пита!? Ние сме от „Ливърпул”!

Език? Не е важен. Всички знаят песните.
Футболът – също като музиката и секса – си има свой език, универсален. И най-добре се прави с любов.

На 24 май 2005-а огромният площад „Таксим” изглеждаше претъпкан автобус. С правостоящи естествено. Хиляди приятели, повечето непознати. Бира, песни, накачени навред стотици знамена и плакати, усмивки.
Около 4 часа призори се чуваше как две тайфи ливърпулски воини се надпяват с пълен глас от кръчми през пет преки.

В деня на мача, 25 май, на „Таксим” вече можеше да си пробиеш път само с лакти. Накъдето и да завиеш на километри наоколо – някъде пеят или скандират за „Ливърпул”.
Мачът? Блестящият „Милан” с блестящи футболисти и 15-ина хиляди предимно добре възпитани фенове в Истанбул поведе с 3:0 до почивката.
„Ливърпул” изглеждаше скромен пред Малдини, Шевченко, Кака, Пирло, Неста, Кафу, Креспо.

Ясен мач. Но за „Ливърпул” никога няма ясни мачове.
Пет месеца по-рано на отбора трябваше победа с два гола разлика над „Олимпиакос” на „Анфийлд”, за да се измъкне от групата. „Червеното” губеше с 0:1 на почивката. Последваха три гола. Човекът, който никога не навежда глава, вкара последния в 86-ата минута. Стивън Джерард. При един от най-великите от десетките му велики шутове въздухът сякаш се пазеше от топката. И крепостна стена да имаше, щеше да се срине. Той знае как се прави – кракът е само инструмент на волята и душата.

На почивката в Истанбул отборът се прибираше умърлушен. А на трибуните десетки хиляди пееха любимия химн. Те пееха с изправени глави, горди, че са от „Ливърпул”, с онази гордост, която нито мач, нито десет, нито година, нито 25 ще съумеят някога да сломят.

Това не беше надежда, това беше вяра, хора. Те вярваха. С енергия, натрупана от 21 години чакане на „нашата“ купа, вече пета.
Затова – никакво чудо в Истанбул. Стана това, което бе логично да стане. Вярата планини повдига, та някакъв „Милан” ли?
В Истанбул мигът на любов, вяра и подкрепа сля публика и отбор. „Не беше честно – 50 011 срещу само 11”, написа тогава „Труд”.

Никакво чудо не беше. Беше „Ливърпул”.
Отборът е вършил много велики неща за своята публика. Публиката е вършила много велики неща за своя отбор. Затова са едно.
Джерард започна обрата. Набързо – 3:3. Чудни спасявания на вратаря Йежи Дудек. Продължения, дузпи. Чудни спасявания на Дудек.
След мача на „Таксим” се порадваха само час-два. Нямаха сили. Остана само лепкав навред от бира паваж… Дори сили за песни нямаше, просто разговори, бира, усмивки и очи, пълни с искри. „Какво се случи?“, питаха се. Какво ли? Те победиха, а с тях победи и „Ливърпул“.

Те знаят – могат да помогнат преди и по време на мач. Да влеят своята енергия, вяра и душа у отбора. Като един Стиви Джерард оставят всяка клетка от себе си за победата. После… Победата сама се възпява.

И може би при 0:6 след мача щяха да изтръгнат силица да пеят повечко. Защото знаят как се обича. Който обича, никога не оставя никого сам.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.