Не посягайте на историята

Проф. Божидар Димитров*

Приятели леководолази ми съобщиха, че Министерството на транспорта одобрило наредба, според която фирми получавали право законно да режат за скрап потънали кораби на дъното в родното Черно море. А в него през последните 100-150 г. (откакто има железни кораби) само пред нашия бряг от Дуранкулак до Резово са потънали поне 200 кораба. Повечето при военни действия през Първата и Втората световна война, други при бури, пожари и други бедствия. Разрушаването им заради няколко хиляди тона старо желязо не бива да се прави поради следните три основателни съображения:

1. Корабокрушенията и останките на дъното са част от историята на страната ни. Разрушаването им и извличане като старо желязо изцяло се вписва в престъплението „дамиацио меморие” (изтриване на паметта). Освен това тези исторически паметници вече са обекти на подводен културно-исторически туризъм. Вярно, посетителите им не са стотици хиляди като в Белчин или Созопол, а само стотици, но те плащат много повече за скъпото удоволствие да слезеш на 40-50 метра под водата, за да видиш останките да речем на „Родина”.

2. Съгласно Женевската конвенция за водене на война от 1948 г., подписана и ратифицирана от България, всички военни кораби и товарни, наети от армията и военизирани, се квалифицират като военни гробища и не могат да се пипат, нито от тях да се вади нещо, освен от компетентни органи на страната, за която са воювали. Затова руснаците не дават дори да се доближим до петте подводници, потопени пред нашите брегове през Втората световна война. Около 90% от всички потънали пред нашите брегове кораби са военни или военизирани търговски кораби, потънали в резултат на военни действия. Включително и десетте кораба на Българския търговски флот, дадени с договор на хитлеристкия флот през 1941 г. и до един потопени през войната. Международната етика не позволява (макар че няма изрично законово положение) да се нарушава покоят на загиналите в кораби, потънали в мирно време. Ето защо на „Титаник” всички експедиции само снимат, но не пипат нищо. Дотам ли сме опрели, че да нарушаваме и тези етични норми на цивилизованото общество.

3. Нашето морско дъно, извън прибрежната акватория, е равно (на тераси) и пясъчно. На него не могат да живеят риби извън дребни същества, пясъчни дънни риби - барбун, писия и калкан. Във всеки потънал кораб, който обраства светкавично с миди, се оформят огромни колонии риби, характерни за скалните прибрежни райони - попчета, лихнузи, платернии, спари, лаврак и т.н. Иначе казано, се оформят нови хабитати за тези риби, които обогатяват фауната на нашето бедно на риба море. Американците в последните 20 години не режат за скрап остарелите си военни кораби (включително и самолетоносачите), а ги потапят на пустинни морски дъна именно да обогатят фауната.

Нека да завърша с една трогателна история от Созопол. В началото на 70-те години на ХХ век започна постепенната подмяна на старите риболовни кораби с нови. Първият бракуван кораб бил извлечен в ъгъла на пристанищния залив и било обявено, че рибарите могат да си го разглобят и да си вземат каквото си поискат от него. Корабът стоял няколко месеца недокоснат. Делегация от созополски рибари посетила първия секретар на БКП в Бургас (тогава от първите секретари зависеше всичко) и го помолили корабите да не се разпарчетосват, а да се погребват в морето. Мотивът: „на тези кораби сме прекарали по-голямата част от живота си, не можем да ги режем”. Първият секретар излязъл човек и им разрешил. Определило се място близо до Синеморец и там в присъствието на всички останали кораби, виещи със сирените си, отваряли кингстоните на бракувания кораб и той бавно потъвал под водата.

Ние по-безсърдечни ли сме от иначе грубите созополски моряци?

*Освен всичко друго съм леководолаз, републикански шампион по подводен спорт за 1962 г.