Наказаха две “мулета” на измамника бай Митко 5560 лв. са върнати на старец от Велики Преслав

Ердоган и Путин обсъдиха ситуацията в Сирия

Осъждан се маскира като катаджия 1000 лева глоба за разходка с униформа в Берковица

Нова британска партия опитва да спре Брекзит

Дъщерята, убила майка си, получила инсулт “Мъките свършиха”, написала жената

Сотир Цацаров възложи делото за прегазената жена в село Търнава на Софийската окръжна прокуратура

Изригна вулканът Синабунг на остров Суматра

Борисов и Орбан поднесоха цветя пред паметника на Васил Левски

Собственикът на “Милан” пред фалит

Венци за Апостола, сълзи за Павел Панов

Съвместно учение на морска пехота и артилерия се проведе в Дагестан

18 души се отзоваха на апела на болницата в Търново да дарят кръв

Румен Радев ще удостои с висши държавни отличия дейци на образованието, науката и военномедицинското дело

Пенсионер полетя от 7-ия етаж

Заловиха бракониери на калкан в Равда и Ахелой

Eсе от внука на писателя: Димитър Талев и Европа

Андреас Талев*,

Берлин

Авторът на този текст е внук на класика на българската литература и голям родолюбец Димитър Талев (1898-1966), автор на най-хубавата романова сага за съдбата на Македония и нейния български дух. Син е на Владимир Талев – също писател, чиято първа книга „Вепри срещу вълци” излиза през 1971 г. А след това живее в Германия, където се ражда и синът му Андреас. Есето на Андреас Талев се публикува за първи път.

Всяка сутрин, преди да вляза в работния си кабинет у дома, минавам през широк вестибюл. И усещам една невидима тайнствeна сила. Неземна светлина се излъчва от два странни предмета – медна кана и медна купа с филигранен капак, и двете изваяни от ръката на талантлив майстор. Погледът ми се приковава в картината – есенен мотив на големия български художник Стоян Василев, от която струят жълто-оранжеви тонове. И се открива унесената уличка на старо българско градче. Заставам пред картината изправен, не помръдвам, дори и дишането ми се забавя от вълнение, задъхвам се. И тогава ясно усещам до себе си едно рамо. Това е дядо ми. И прошепвам с усилие:

“Прилича на уличка от твоята Преспа…”

Дядо ми е Димитър Талев. Не съм единственият, който свързва неговия образ с живописните улички на неговата Преспа, с постоянния звън на чука, идващ от работилницата на ковача Стоян Глаушев.

Роден съм в Берлин, майка ми Ренате също е берлинчанка.

В Берлин съм израснал. Но често летя до София, родния град на баща ми, столицата на страната, в която дядо ми е жива легенда. Обичам София, нейните оживени улици, осеяни с много дървета, винаги изпълнени с бързащи хора. Любимата ми улица е “Солунска”. Оттам пресичам булевард “Витоша” и продължавам към площад “Славейков”. Един прекрасен европейски град! Дядо ми отдавна го няма, но виждам силуета му, проследявам го как крачи енергично през тълпата, чертите на лицето му са изпънати, изражението му е строго, много строго. Той идва откъм къщата си на улица „Паренсов” 28, може би свива към издателство „Български писател” и продължава до Kлуба на журналиста, където, както обикновено, го чака вече Емилиян Станев. Преди вечеря двамата пийват по някоя и друга чашка коняк, говорят си за литература, за магията на романа, за националната съдба…

Понякога виждам на препълнената улица и един файтон, а в на него тъмната сянка на вдовицата Сия Караненова.

Бедната жена! Една покъртителна история, една новела, която е също толкова ценна, колкото невероятната романова тетралогия на дядо ми. Разбира се, познавам подобни истории и от Берлин, болката и меланхолията на стари хора, забравени от своите деца. Това е голямо бреме за всяко едно майчино или бащино сърце, без значение в коя точка на света бихте го срещнали.

Или друга новела, също шедьовър, със заглавие „Два милиона”

Тя описва безскрупулния стремеж на една съпруга да заграби наследството на своя съпруг, умиращия аптекар Гончев. Такива ужасяващи истории се случват обикновено в големите градове, където моралът на хората е по-дълбоко и по-безмилостно прояден от духовна корозия. Когато чета произведенията на дядо ми, откривам, че и други теми за упадъка на човешката етика в чудовищните градове на Европа са част от неговото творческо поле. Това е светът, който Димитър Талев обича и едновременно с това владее с удивително умение.

Като описва Преспа, едно типично за българското Възраждане градче, дядо ми не обръща гръб на големите европейски градове с тяхното пулсиращо противоречиво всекидневие. Когато четем „В Париж” или „Равносметка” или други негови „градски” разкази, усещаме ясно тази тенденция.

Димитър Талев съживи българския Ренесанс

Звънът на неговите „Преспански камбани” пробуди цял един народ. Неговият „глас” пръв след Втората световна война оповестяваше във всички части на тетралогията ясно и категорично:

„Македония, тази българска земя…”

Това би трябвало да знаем всички ние, да го знаят и другите европейци!

Четвъртата част на тетралогията – „Гласовете ви чувам”, е най-добрата, най-зрялата. Тя е епохалният завършек, увенчаването на делото… Написана е през последната година от живота му и по-различно от останалите му произведения. Действието на романа се развива в град много по-голям град от Преспа, който ври и кипи от космополитни духове. Началото на ХХ век е, време на постоянни кървави борби между балканските държави, защото всяка една от тях е обявила Македония за своя земя. Така мислят и българите, но те имат всъщност и право на това,

защото от 1500 г. Македония е българска земя

Това четем в монолозите на Борис Глаушев, главния герой на романа. И по-нататък разбираме, че българите са най-старата етническа група по македонските земи, те са най-многобройни, работят в полетата и горите и обработват земята на този край. Историята показва, че българите са най-дълбоко свързани с Македония, затова и тяхната любов към отечеството е най-голяма, най-чиста и най-искрена. И именно тази силна любов кара Борис като истински българин да каже, че българите се отказват от своите претенции и нека съседите ни и ние заедно да съжителстваме мирно в общата родина. Така чрез образа на своя главен герой Борис Глаушев големият писател-хуманист обезврежда експлозивната сила на балканското буре с барут.

Този последен роман е най-драматичният, най-вълнуващият, най-модерният, но без да бъде модернистичен. Всичко е истинско, трезво, тъжно до болка. Димитър Талев се потапя често в най-дълбоката, най-тъмната, най-скритата гънка на човешката душа, но остава чужд на философстването. Той не търси зрелищни ефекти, но затова пък му се удава да въодушеви читателя… И разбираш, че Македония е не само ябълка на раздора, но че има и други пътища за нея, пътищата на разума. Без да напуска позицията си на пламенен родолюбец, дядо ми пледира за повече толерантност, осъзнатост, мъдрост, разум. Това прави романа актуален. Сякаш бележи пътя на балканския човек към обединена Европа. Не защото съм негов внук, а наистина убедено мисля, че “Гласовете ви чувам” е връх на българската литература, шедьовър на европейската белетристика.

Непосредствено преди Балканската война дядо ми Димче излита от родното гнездо. Живее в пансиона на българската гимназия „Кирил и Методий” в Солун – огромен град, напомнящ за Марсилия или Хамбург… Тук се ражда писателят. След като млъкват оръдията на Първата световна, следва медицина в Загреб. Малко по-късно е вече във Виена, където учи история на изкуството и философия. И наблюдава проницателно сложния живот на този метрополис. През 1934 г., елегантен и самоуверен, е в Париж. По време на войната посещава два пъти Германия (през 1940 г. и през 1942 г.). Впечатленията си разкрива в пътеписа „Германия”.

Всъщност, обръщам внимание на една тема, която докосвам само като връх на айсберг. Това е темата за

Талев и Европа

Бях приятно изненадан, когато открих в немска библиотека една статия на младия тогава литературен критик и историк Александър Йорданов – по-късно известен политик и дипломат, когото не познавам лично, но който още в началото на 80-те години на миналия век е оставил оригинални разсъждения за „загадката на чуждото” в творчеството на Димитър Талев. За това как Талев вижда и осмисля Европа и как това му приближаване към нея му дава възможност да види още по-дълбоко и родното, българското. Йорданов обръща внимание на тези малко познати разкази на дядо ми със сюжети от Париж и Италия, на неговите унгарски разкази „Дете и гълъб“. И го е направил във време, когато не е било толкова лесно да се пише за „европейското”. Но аз съм съгласен с него, че

„успехът на тетралогията на Талев се крие и в неговите ненадейни отпътувания от родната земя…. Защото те му разкриват истината, че човек трябва да види родното, националното като нещо непознато, като нещо, което открива за първи път с цялата магия на неизвестността.”

И така ще го обикне повече.

В звезден час Талев е разбрал, че само писател, който не стои далеч от „другите“ и за когото националната съдба е само епизод от универсалната съдба на всеки човек, на човечеството като цяло, може да разбере народа си по-дълбоко, по-добре, по-истински.

Като писател дядо ми не следваше, не копираше и не имитираше ничие друго творчество. Затова може би днес неговата тиха преспанска уличка е също част от Европа. Той умееше да крачи по тези широки, шумни и пъстри европейски булеварди също толкова суверенно, самоуверено и сигурно, както и в родния си край и дом. Такъв бе той, големият българин и универсален писател

Димитър Талев.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.