Абхазия, мъничък природен рай, сгушен между планини и море, лежи заклещен в задушаващата прегръдка на исторически конфликт и политически интереси. Някога кичеща се с прозвището Съветската ривиера, страната сега практически не е нищо повече от буферна зона между Грузия и Русия, къс земя, захвърлен някъде от другата страна на Черно море. Турбулентните години след разпада на Съветския съюз, цинично безлични към красотата, принизяват Абхазия от популярна туристическа дестинация в забравена територия със спорен статут, рай за кавказки престъпници, търсещи уютен подслон.

През 1992 г. Абхазия (по това време полуавтономна административна единица в рамките на Грузия) става арена на брутална гражданска война. Разпалена от триенетo между пангрузински и абхазки национализъм в комбинация с активното участие на току пременилия се в нови одежди руски империализъм, съвсем за кратко тя набира инерция и достига стряскащи измерения. Подстрекаване към геноцид, насилствено изселване на мирни граждани, множество срутени домове и безброй изнасилвания са само част от дългия списък на шокиращи извращения. Трагичната развръзка на събитията води до създаването на де факто независима държава, официално призната само от малцина, която търси покой в тежката и празна тишина на гротескно обезлюдяване.

Малко повече от двайсет години по-късно раните на насилието продължават да зеят страшно и да хвърлят лепкавата си сянка над региона. Сякаш недоволна с прясно изрисуваните си граници, Абхазия се протяга отвъд и изпълва спомените на множество етнически грузинци, изгонени от родните им къщи по време на конфликта или принудени да напуснат страната след края на войната. Набързо пригодени сиви заводи и рушащи се предприятия намират ново приложение след срива на индустриите през 1991 г. и се превръщат в лагери за бежанци. От временно убежище те неусетно се утвърждават като нежелан постоянен дом, тъй като новоизлюпената република практически заключва вратите си за грузинците.

В един от тези бивши лагери, в покрайнините на малкия западногрузински град Джвари, гостуваме на възрастно семейство и разговорите с тях ни пренасят за първи път в Абхазия. Да си бежанец в родната си страна е политически парадокс, сравним с усещането да си неканен гостенин в собствената си къща. Обяснима горчива скованост царува в двете олющени стаи, обитавани от Хвичо и семейството му. Краят на февруари е и през пукнатия прозорец зимата започва да отпуска студената си хватка. Зад стените обаче светът тупти почти недоловимо в ритъма на обречена хибернация. Хвичо, седнал спокойно на хлътнал диван, отпива глътка чай и промърморва: „Вървете в Абхазия без притеснение. Там е красиво и хората са добри. Просто руското правителство им размъти главите и после стана тя каквато стана - обяснява своята версия той. - Всъщност, знаете ли, няма смисъл да си говорим за война. На 20 км оттук живее сестра ми. Ако я видите, кажете й, че съм добре. С нея загубих напълно контакт през 1993 г. Сега тя трябва да е на 88 г.“ И с отнесена усмивка Хвичо запълва неловката пауза със задължителния утринен шот ча-ча . На един поглед разстояние блестят металносивкавите води на река Ингур. На северния й бряг, мътно различими, мъжделеят заспали абхазски селца.

С думите на Хвичо, блъскащи се в главите ни, пристъпваме по очукан мост, построен по нареждане на Сталин през 1936-а и най-вероятно оставен на самоподдръжка оттогава насам. Сляпо уповаващи се на гения на съветското инженерство, група нелицензирани търговци, или с други думи - банда трафиканти на картофи и зеле, ползващи се с протекцията на граничната полиция, ни задминава бодро в каруци, скалъпени с подръчни материали и теглени от тъжни коне. В този момент, поне според сложните правила на формалната политическа действителност, всички ние гастролираме по платформа, която започва от Грузия и свършва в нищото. Разбира се, наместо пропаст накрая на моста ни чака проверка на документи и багаж. Минути след това вратите на забравения рай се открехват.

Под недоволния поглед на тълпа таксиметрови шофьори стопираме лада с плюшена тапицерия. Удобно разположени на задната седалка, потъваме във времето под звуците на руска естрада от 70-те. Около нас Абхазия кротко разгръща хубостта си. След Гали, граничен град, пристан за дребни кавказки бандити, търсещи спокойствие в опразнените без време домове на етнически грузинци, действителността придобива още по-сюрреалистични контури. Глухи, полуизоставени села се крият около пътя, сякаш потънали в дълбоко съзерцание. Около тях, прислонени под завета на снежни планини, подивели мандаринови дървета се губят сред странна растителност, разстилаща се по бреговете на Черно море. Къщи и растения, сякаш облегнати на стръмни склонове, се радват като летовници в неподдържан къмпинг на специфичен микроклимат и се взират във вълните под тях. Всеки километър затвърждава усещането за пустош и самота.

Почти неусетно, онемели, под съпровода на съветска ретро музика, прекосяваме повече от половин Абхазия и се озоваваме на двайсетина километра от столицата Сухуми. „Далеч на север“, както без намек за шега се изразяват местните посетители на манастира Нофи Афон. Изглежда, че комбинацията от страна с миниатюрни размери и практическите затруднения за пътуване в чужбина заради притежаване на непризнат международен паспорт водят до специфично разбиране за разстояние. Нови Афон, една от гордостите на Абхазия, е красив манастир в кайсиев цвят и позлатени куполи, построен от руски монаси, които в страха си от османски погроми бягат от Атон. Над него се пъчи Анакопската крепост - старата столица на Абхазия. Сред хълмовете наоколо се крият мънички пещери, много от тях превърнати в олтари на светци, отрупани с икони и монети. Гората, наполовина сънуваща безлистен зимен сън, наполовина в зелена субтропическа премяна, е финалният щрих в идиличната картина.

Няколко дни по-късно слънцето меко гали спокойното море на кея в Сухуми. Мирисът на кафе, почукването на зарове върху табла и олющените по романтичнодекадентски фасади на сградите наоколо извикват усещането за меланхолично спокойствие. Тих, подреден и поддържан, центърът на Сухуми е перла в съветската архитектура. Градът, заможен и реновиран, е в рязък контраст с пътя, който води към Грузия. Билбордове с правителствена пропаганда, уверяващи, че Абхазия ще възкръсне от пепелта, изглеждат като коледна декорация през лятото. Единствено блоковете в крайните квартали, нашарени не с графити, а от танца на хвърчащи патрони, носят белезите на въоръжен конфликт. В малка будка до операта на Сухуми жена на средна възраст продава билети и подхваща разговор с нас. Само няколко минути по-късно тя ни кани в дома си. „Аз имам две къщи - обяснява Люда - сега в едната не живее никой и можете да останете там, колкото искате. В другата до нея сме аз и семейството ми. Там ще ни идвате на гости за чай, за вечеря или за каквото ви хрумне. В 5 часа, като свърша работа, ще отидем заедно, ако искате.“

Невярващи на късмета си, потъваме в спокойната атмосфера на града. Няколко часа по-късно срещаме Люда отново. Този път тя ни посреща с неочакван въпрос. „От Русия ли влязохте в Абхазия?“ Постепенно усмивката на лицето й изстива. „Много съжалявам - проронва тя, - но никой, който идва или отива към Грузия, не може да бъде добре дошъл в дома ми. Просто не искам да чувам нищо за тази страна или пък те да чуват за нас. Съжалявам.“ Люда хлопва вратата на будката си и изчезва зад завоя. Примигващи изумено, оставаме още дълго в парка до операта. Люда се превръща в апотеоз на граничещия с неприязън страх към всичко, дори минимално свързано с южните съседи на Абхазия. Участието на местните отряди в зверствата на войната тук е удобно забравено.

Обратно на път към Джвари не откриваме сестрата на Хвичо, но неочаквано виждаме и осмисляме реакцията на Люда под различен ъгъл. След края на войната и изселването на етническите грузинци от другата страна на река Ингур много къщи остават без стопани. Част от тях продължават да се ронят и празни стълбища, тъжна метафора за съдбата на много от бежанците, водят към домове, които лежат срутени под тях. „Някои от селата призраци - обяснява Юлия, рускиня, омъжена за абхазец - сега са заселени. Много абхазци на практика изземват къщите на съседите си. И така, сега тези, които могат да си го позволят, имат повече от един имот.“

Тръгваме си с нотки на горчивина. Независимо от възстановената инфраструктура и нормализираното всекидневие наследството от войната инатливо отстоява мястото си в съзнанието на хората. Вместо да води към помиряване, национализмът, психологическо заболяване, широко разпространено в Кавказките планини, налива масло в горящата клада на омразата, страха и недоверието. Конфликтът тук, датиращ от векове преди разпада на Съветския съюз, е почти инстинктивен. Зверствата от 90-те години на миналия век са само още един етаж върху кулата от кости и разбити животи. Колко висока може да стане тя е само и единствено в ръцете на архитекти и строители.