По повод 110-годишния юбилей, който Народният театър “Иван Вазов” отпразнува наскоро, в. “Труд” стартира нова документална поредица. Ще бъдат представяни някои отдалечени във времето, емблематични или непознати факти и документи от историята на Народния театър през ХХ век.

Помните ли какво е нарисувано на завесата в Народния театър?

Птицата феникс не е моден образ в следвоенното време, а истински триумф на изкуството над военните унищожения и ключ към сериозна епоха в развитието на българското театрално изкуство непосредствено след разрушенията от Втората световна война. И особено след като театърът е реконструиран от унищожителните бомбардировки през 1943-та, които разрушават изцяло цялото му южно крило.

КОШМАРЪТ НА БОМБАРДИРОВКИТЕ

“На 10 януари 1944 г. на софиянци бе съдено да преживеят ужаса на една варварска бомбардировка - спомня си ген. Стоян Стоянов, военен летец. - В този зимен ден нашата столица беше жестоко ударена на два пъти - през деня и през нощта. Тази бомбардировка бе добре запомнена от жителите на столицата, защото тя не бе “слаба”, както се казваше за всички досегашни бомбардировки. При тази бяха ударени не само крайните квартали, а бе засегнат и силно разрушен и центърът на града. До това нападение правителството не бе помислило за евакуирането на държавни учреждения и индустриални предприятия, нито на част от населението, но след този ден настана такава паника, която не се поддава на описание. Градът сам доброволно се евакуираше, без заповед, без принуда.” И това е само началото. Както е известно, на 13 декември 1941-ва, или десет месеца след като страната ни се присъединява към Тристранния пакт, България обявява война на Великобритания и САЩ. Разбира се, това е било възприемано по-скоро за символичен акт, а не като сериозно намерение за конкретни военни действия от наша страна. Всъщност България така и не предприема такива. Само че от своя страна британският премиер Чърчил и американският президент Рузвелт през август 1943-та стартират операция “Приливна вълна” с цел да неутрализират съюзниците на Третия райх Румъния и България, принуждавайки ги да капитулират. Над териториите на двете държави започват системни бомбардировки. От 14 ноември 1943 до 17 април 1944 г. над София са предприети 11 въздушни нападения. Само за едно денонощие над столицата са изсипани 1800 бомби с обща тежест от 450 тона, имало е 750 загинали и още толкова ранени, стотици напълно сринати или полуразрушени сгради. Пострадали са множество сгради в центъра на града, основно по бул. “Дондуков”, ул. “Граф Игнатиев” и др. Крайната сметка е ужасяваща.

По време на бомбардировките от 1943-1944 г. са убити, безследно изчезнали, както и починали от раните си над 2000 души, разрушени са над 12 500 сгради. Близо 1/4 от сградния фонд на града е сринат. Напълно унищожени са Държавната печатница, Домът на културата и печата, Градската библиотека, Областният (Окръжен) съд, Малката баня, театър “Одеон”, Юнион клуб, Артилерийските казарми, католическата катедрала “Свети Йосиф” и т.н. Те не са възстановени. Силно засегнати са Народното събрание, Българската земеделска банка, Богословският факултет, Природонаучният музей, зала “България”, къщата музей “Иван Вазов”, сградата на БАН, Централната баня, Александровска болница и Народният театър.

Това е второто голямо изпитание за трупата на националния ни театър след големия пожар от 10 февруари 1923-та, избухнал по време на спектакъла “Апотеоз на родното драматично изкуство”, който буквално унищожава театъра. Само две десетилетия по-късно артистите са принудени да живеят с ужаса от този спомен, към който е прибавен и военният кошмар. Но въпреки всичко театърът показал повече енергия и воля за живот, отколкото можело да се очаква. Реконструиран е бавно и мъчително, включително и с безвъзмездния труд на артистите от трупата (сред тях са легендарните Константин Кисимов, Владимир Трендафилов, Иван Димов, Георги Стаматов, Петя Герганова, Зорка Йорданова, Олга Кирчева, Никола Икономов и др.). Сградата е възстановена след края на войната и отваря вратите си за публика през април 1945-а, като не е реставрирана напълно. Последното преустройство и реставрация са от далечните 1972-1975 г., ръководител е инженер Венелин Венков. Тогава се изгражда и специална камерна сцена. Днес театърът вече има три сцени - голяма зала със 778 места, камерна зала със 120 места и сцена на IV етаж с 88 зрители.

А неугасващият феникс, изрисуван на голямата завеса на Народния театър от небезизвестния художник Иван Кирков, е много повече от красива сигнатура, отделяща реалния свят от света на вълшебството.

ХУДОЖНИЦИТЕ

И ВОЙНАТА

Политическата промяна на 9 септември 1944 г. веднага се отразява и върху цялостния художествен облик на Народния театър. Преди всичко е отстранен Хрисан Цанков, верният ученик на германския авангарден режисьор и реформатор Макс Райнхард. Цанков прокарва модернизъм в театъра, но по време на войната е под влиянието на Германия и дори води първата ни трупа на гастрол в Третия райх, където произнася пред домакините си вдъхновени речи в защита на националсоциализма (сред запазените документи има богат снимков материал и части от тези странни речи). След войната тази страница е затворена и от тогава до днес никой не желае да си спомни за това. В режисьорската колегия освен Н. О. Масалитинов вече са влизали тогавашните млади надежди Стефан Сърчаджиев, Кръстьо Мирски, Моис Бениеш и др.

През 1947-а за главен режисьор е назначен Боян Дановски. Първата си премиера има и режисьорът Филип Филипов, който по време на тоталитарния период ще определя художествения облик на театъра и ще се намесва с цензорски устрем в някои особено деликатни ситуации. Напълно се променя обликът на репертоара, като за кратко изчезват тогавашните европейски автори, а на тяхно място се поставят руски и съветски пиеси, както и български “партизански пиеси”, за които днес малцина искат и могат да си спомнят. Реализмът шества по сцената, валсирайки заедно с прословутата театрална система на Константин Сергеевич Станиславски, според която актьорът изиграва ролята си с пълна психологическа достоверност, превъплъщавайки се изцяло в характера на личността, в чиято кожа влиза.

Разбира се, тези сериозни промени рефлектират и върху художествената визия на сцената, тоест сценографската среда. Художниците вече са други. На мястото на Сирак Скитник, Антон Митов, Александър Божинов, Никола Кожухаров, Цанко Лавренов, Иван Милев и други големи творци, които работят върху декора и сценографската среда на сцената между войните, идват нови млади и много талантливи художници, които се налагат след 1945 г. Сред тях са: Евгени Йонов (ученик на Дечко Узунов, работи като щатен сценограф или “художник-проектант” в Народния театър, сред работите му са “Под игото” от Вазов под режисурата на Боян Дановски, 1950 г.), Анна Недкова Хаджимишева (нейни са сценографията и костюмите на “Руският въпрос” от К. Симонов, постановка на Кр. Мирски, 1946 г.), Венера Наследникова (нейни са ефектните костюми във “Фуенте Овехуна” от Лопе де Вега, реж. Стефан Сърчаджиев, 1946 г., както и за множество шекспирови спектакли: “Дванайсета нощ”, 1948 г., “Ромео и Жулиета”, 1954 г., “Дон Карлос” от Шилер, 1955 г., и др.).

Разбира се, това са малка част от новите вълшебници на сцената на Народния театър. Освен тях някои от най-утвърдените художници и след войната не спират да работят в Народния театър. Такъв е случаят с Дечко Узунов, който продължава да е там и след войната, а сред най-известните му сценографски проекти е например спектакълът “Професията на госпожа Уорън” от Бърнард Шоу под режисурата на Кръстьо Мирски (1946 г.). Школата на Дечко Узунов постепенно превзема и театралните сцени у нас. Такъв е случаят с Евгени Йонов, който е негов ученик и работи не само на сцената на националния ни театър, но и в театри из цялата страна.

Както се вижда, понятия като традиция, приемственост и континуитет не са от фокусническия антураж на българските политици. Има ги там, където са най-необходими - в изкуството.

##########