Неуспешен референдум ще подпечата и неуспешен мандат за президента Плевнелиев

Жалко. Страната ни като че ли тъкмо беше поизлязла от лашкането между наивни политически възторзи и дойде нова занимавка. В идните месеци отново ще се занимаваме с изборните правила.

Наистина жалко. Президентът Плевнелиев се предаде на популизма, след като странеше от него и го беше отрекъл в едно запомнящо се изказване преди година и нещо. Сигурен съм, че и той, и съветниците му са напълно наясно, че това кокетничене с публиката не е умно и красиво. Но, какво да се прави, решиха, че ще играят по прагматичните правила на играта.

Да, още миналата година ходът на Плевнелиев с референдума изглеждаше като първият наистина хитър ход, който е правил – зададе сюжет; ако стане – вдига активността и бие по БСП и ДПС; ако пък вземе, че се и приеме – още повече ги бие; ако не стане, лоши са партиите; увличаш и ГЕРБ като най-мощна сила да направи подписка; увличаш в подписката хората от протестите.

А и темата е обичана – колкото пъти „Галъп интернешънъл“ мери, все над 60% казваха „да“ на мажоритарния елемент, петдесетина на сто – на електронното гласуване, а дори задължителното гласуване имаше повече „да“, отколкото „не“. Откъдето и да го погледнеш, добър рекламен ход.

Условие нещата да се случат гладко обаче е да падне малко прагът на активността за валидност на референдумите. Защото иначе ще е доста трудно. Достатъчно е, например, БСП и ДПС да инструктират своите да не гласуват на референдума и успехът става съвсем съмнителен. Тогава дори с гласуване от чужбина не е много ясно дали ще се получи прилична активност.

При един неуспешен референдум отнасящият негативите едва ли ще се казва Бойко Борисов – неуспешен референдум ще подпечата и неуспешен мандат за Плевнелиев. И втори мандат може и да няма. Друг национален референдум – също. И тук идва питането: дали пък ГЕРБ не подхлъзва президента, като оставя високите прагове за валидност.

Защо този референдум е неприятна идея. Първо, заради свирепото лицемерие на днешния елит. Като има видимо съгласие сред основните партии, защо въобще е нужен референдум!?

Електронното гласуване очевидно е бъдещето. То е нужно за българите в чужбина и т.н. – иска ли питане? Е, явно иска.

А прословутият мажоритарен елемент? В годишника на „Галъп интернешънъл“, страници има едни прекрасни графики, които казват: да, българите си го харесват по навик. Дали е добро, дали е лошо, дали го разбират, харесват си го – питали сме три пъти само миналата година в национално представителни проучвания и сме публикували данните. И други колеги са го правили. Няма нужда да изхарчим милиони, за да разберем какво е мнението на хората. Годишникът струва само 14 лв.

Съвсем друг е въпросът, че мажоритарността е нож с две остриета, че ще я рекламират като „бой по партиите“, а тя вероятно само ще укрепи партийността и т.н. „Личностите са добро, партиите са зло“ е най-жилавата и жалка самозаблуда, която си причиняваме години наред. А резултатът от залитането по личности (а не по политики и програми) е видим за всички.

От така зададените въпроси, един става за референдум – въпросът за задължителното гласуване. Защото в него питаме хората дали гласуването им е важно, дали са съгласни да им го вменим като задължение. Питаме ги за ценност, а не за експертиза. А въпросите за мажоритарния елемент и за електронното гласуване са си експертни въпроси. Отделна тема e как те задължават да гласуваш, когато нямаш особен избор. На теория потяпя зависимия вот, но въобще не се знае как ще действа на практика.

Второ, сюжетът с референдума е опасен защото, ще даде фалшива надежда, че нещо ще се промени решително. А то ще се промени само ако работим повече, произвеждаме, създаваме стойност и т.н. И ще се променя бавно. Проблемът не е в изборните ни правила.

Време е да се научим, че правилата трябва да се спазват, вместо да се променят постоянно. Важи за всички сфери.

Прав е президентът Плевнелиев, че май досега не сме провеждали последователни избори по еднакви правила. И точно затова не е прав да предлага нова радикална промяна на изборната система. Сегашната ни изборна система не е никак лоша. С преференцията тя се променя плавно в правилната посока. По нея има детайли за оптимизиране, но това са наистина детайли.

Сега предстоят месеци, в които партиите ще правят ходове, за да се рекламират, ще се пипат формулировки, ще се предлагат нови въпроси. Дебатите вероятно ще се слеят с тези за промени в конституцията и ще почнат на нов глас всичкитепозабравени екстравагантни идеи.

Ще бъде пуснат духът от оная бутилка, която не биваше да отваряме. Месеци и години ще разтягаме тази досадна дъвка, докато нацията ще продължава да залязва и губи човешкия си капитал. Вместо за инвестиции, за иновации, за образование, за това какво ще правим с гетата, ще си говорим многознаещо за това какво иска „народът“, как „политиците“ са лоши и как „преходът“ бил такъв и онакъв.

Вероятно ще се изтъква аргументът с изборната активност. Или пък ще се казва, че така ще се повиши доверието в системата. Но доверието в системата и активността напоследък са се покачвали само при идването на „месиите“ – при Сакскобургготски и при Борисов. Няма да стане с процедурни решения, явно не става дори и с работа. Уви, става с лична харизма и популизъм. И този дефект съществува в много страни от нашата цивилизация.

И активността не е толкова ниска – на фона на реалните избиратели в страната, които вероятно не са повече от 5,5 милиона. Но въпреки всичко това, ние продължаваме и продължаваме с клишетата.

Вместо да бъде носена, отговорността сега ще бъде прехвърлена към публиката. При това – с наглата претенция, че това ще се хареса. А дали е полезно за тази публика?

Че е добре публиката да бъде питана, добре е. Но е добре да бъде питана по въпроси, до които е близо – например: местни референдуми, където проблемите са по-ясни.

По-лошото е, че при още една стъпка накриво с пряката демокрация, ще се разочароваме и от този инструмент. След като БСП без особен успех употреби референдума преди две години, крайният резултат от днешния сюжет може да е ново обезценяване на идеята за референдуми и задълбочаващо се недоверие към политиците. С три думи: напълно обратен ефект. Дано бъркам.