На 56 години намирам повече причини да живея

- Васко, вчера навършихте 56 г., каква равностка си правите на отминалото време?

- Равносметката е, че човек колкото повече навлиза в години, толкова по-готин става. Равносметкака е, че сега имам много повече причини да живея. Да обикалям обрулената ни татковина, да скитам по света с китарата на Георги Минчев, която ми беше завещана. Когато бях на 26 г., нямах такава мотивация каквато имам на 56.

- Откъде този хъс за живот? Не се ли разминавате със средностатическия българин, който е перманентно нещастен?

- Така е, защото българинът е залят само с лоши новини, а добрите му се спестяват. А аз имам сетива за хубавото. Например, когато пропадам в дупки по пътищата, много се ядосвам, но от друга страна, като мина по нов път, се радвам. Слагам нещата на кантар. Намерил съм начин да откривам това, което ме радва. Когато бях на 20 г., не намирах толкова причини да живея. Първо, защото беше върл комунзъм, второ “Пинк Флойд” и “Лед Цепелин” се бяха разпаднали и бях много отчаян. Днес в никакъв случай не съм се превърнал в самодоволен чичко. Но се радвам и на глухарчетата, даже имам ново парче, което се казва „И глухарчето е цвете“.

- Като обикаляте света с бус, блус и рок, какво научавате за хората? Българите наистина ли сме толкова зле?

- Изобщо не сме зле. Много отдавна съм зарязал фразата: „Това може да се случи само в България“. И по света се случват „красоти“, и по света има недоволни и вкиснати хора. Просто българинът беше изненадан от липсата на държава и това му пречеше дълги години, но свикна.

- А как да се оправя при липсата на държава?

- Въпросът е да не ти пука и да се абстрахираш. И най-важното - да не чакаш на държавата. Аз и преди, и сега не съм чакал, а действам сам. Това е. Много време му трябваше на българина да осъзнае, че когато дойде демокрацията, от небето няма да падат пържоли. Че трябва да се бачка и който има идеи и е луд и щур - ще успее. А който чака - няма шанс. Нещата са прости. С тази разлика, че днес не е задължително, защото при комунизма беше задължително да си член на обществото. Сега не е задължително да си капиталист.

- Капитализъм ли наричате нашия обществен строй?

- Капитализъм, осъществяван от комунисти - странна птица. Но е много екзотично и интересно, че живеем в днешни времена. И съм безкрайно щастлив, че попаднах тук и сега. В момента издавам 18-и албум, който се казва „Пътят“. В заглавното парче участва Джоко Росич, светла му памет. С речитатив за пътя и емиграцията, за това, че част от хората тръгват по магистралата, по гладкото, строяват се след камионите, които са понесли стокооборота и стават стока. Други обаче тръгват през планини, през пропасти и колкото по-труден преход си избират, толкова повече се радват, че се придвижват. Моят път е в две посоки - бачкане и купон.

- Как успявате повече от четвърт век да се грижите за семейството си, да отгледате и изучите децата си с рок музика, която не е особено печеливша, за разлика от онази, над която валят пачки ?

- Категорично протестирам срещу супернеприятната българска поговорка „Музикант къща не храни“. Храни и още как. Елтън Джон да не би да не храни къща, Васко Кръпката си построи къща. Ако човек има хъс за работа, може да си изкарва хляба с рок музика. Жена ми наскоро ми каза, че моята песен „Нека бъде светлина“ се изучава в учебниците. Това е най-голямата награда за един музикант. Ако си създал интересни песни, за които хората те търсят, ще намериш къде да свириш. Да извадя китарата на първия ъгъл, пак ще изкарам пари. Така че музикант храни къща, но не като интерпретира чужди песни, а като измисля собствени. Никога не съм си представял, че когато навремето с Буги Барабата измислихме песента „Няма бира“, тя ще ни храни. Но ето, хората я знаят, искат си я и затова ни канят. Песните на Георги Минчев, Милена, Ваня Костова, “Атлас”, “Медикус”, “Подуене блус бенд”, “Ахат”, “Щурците”, ФСБ ще останат завинаги. Затова ние не сме финансови и пазарни победители, ние сме генетични победители.

- Какво означава генетични победители?

- Значи, че ще останем в историята. След време вашите деца и внуци могат да ви кажат: „Днес учихме песента „Нека бъде светлина“. А не „Шат на патката главата“ или „На теслата дръжката“ или „За крадец не ставаш, сине, ти си будала.“ Все послания от днешните времена, от които се изкараха много пари, но потънаха в забвение. Ето това означава, че сме генетичните победители.

- Вашите деца днес къде са и с какво се занимават?

- Дъщеря ми Василена, която е художничка, се влюби и се омъжи за американец и остана в Ню Орлианс при блусарите. В годината с мъжа си Итън идват по два пъти в България, и сега са тук. Нашият син - Боян-Бонзи е много успешен барабанист на метългрупата Оdd Crew, в момента са може би най-добрата и най-прогресивната българска рок група. Не мога да му видя очите, защото много работи, преподава, гадже поддържа и е много активен младеж.

- Не грешите ли, когато казвате, че в чужбина българите са най-тъжните хора. Та нима няма и щастливци?

Мисля, че има и щастливи българи, обаче не им се обръща толкова внимание колкото на масата, която обича да мрази - мрази България, мрази Германия, мрази... В Чикаго един българин ми каза: „Егати, американците, я го бутнем, а той ми вика екскюзми.“ Емигрантската тема във втория ми албум с име „Емигранти“ е застъпена силно. Не само защото много мои близки и приятели емигрираха, а защото аз самият съм емигрант в собствената си държава и куфарът ми е постоянно готов. Но личната ми констатация след 25 г. е кратка и ясна - добре, че си останах в България.

- Защо?

- По-нещастни и по-съсипани хора от българите в чужбина не съм виждал. Не говоря за малцинството щастливи, доволни, усмихнати нашенци, които обичат България и Европата. Но останалите, по-голямата част, са ипотекирали живота си и тъгуват, но не го показват.

- Какво е отношението ви към възрастта? Може ли един рокаджия да е в трета възраст?

- Любимият ми китарист Биби Кинг отлетя на небето малко преди да навърши 90. Благодарен съм на съдбата, че навремето ме срещна с “Ролинг Стоунс”, за да заобичам тяхната музика от началото на 70-те г. та досега. Рокендролът няма трета възраст. Рокендролът вечно е младеж... Навремето си мечтаех да свиря на “Уембли”, сега си мечтая да свиря на стадиона в Стара Загора или в Силистра. Мечтите ми са свързани с музиката. За децата ми си мечтая да останат честни и достойни. В една от най-новите ми песни „Непослушните деца“ се пее „Някой ден ще стана Дядо Коледа и ще имам подаръци за непослушните деца“. Смятам, че непослушните ще спасят света. Защото виждам много послушковци, на които доброволно им се отнема свободата. А тогава съвсем си загубен. За едната свобода човек си струва да живее, да се бори и да си даде живота.

Нашият гост:
Васил Георгиев, известен повече като Васко Кръпката, е роден на 6 юни 1959 г. в София.
Израснал е в музикално семейство - майка му пее народни песни, а баща му свири на кавал.
Завършва Техникума по автотранспорт. Свири на барабани, хармоника и китара. Кариерата си започва през 80-те г. като барабанист. През 1989-а създава "Подуене блус бенд", чиито хитове "Комунизмът си отива", "Кучето на крайния квартал" и др.
станаха емблематични за годините на промяната. Със съпругата си Елена имат 30-годишен брак. Дъщеря им е художничка, а синът им дипломиран барабанист.