Баба Китка на над 105 години: Цъфтях, търчах и преживях!

Бях яце (много) хубава и оперена, цъфтях и все търчах. Няма работа, която моите две ръце да не са видели. Гладна за работа бях и преживях, но аз си знам как...“ Думите на баба Хасибе са съпроводени със сълзи. Не може да прежали, че е умрял най-големият й син преди нея, а преди няколко дни и жена му. С бастунче в ръка столетницата сама посреща на вратата.

В родното й село Кожари, община Борино, я знаят като баба Китка. Така била кръстена по време на възродителния процес през 1973 г. „Не съм Китка, Хасибе Арнаудова съм, Арнаудова беше майка ми“, не спира обаче да настоява столетницата. Всъщност бабата била записвана три пъти с различни имена през живота си заради политиките, които все се сменяли в страната.

Първо била Хасибе, след това са я кръщавали Китка веднъж, след това пак си сменила името, но я записали Хаджире, след това отново по време на възродителния процес й сложили българско име, и сега си е пак Хасибе, разказва правнукът Хамид Имамски. За истинското си име, с което е родена, столетницата е сигурна. Но нито тя, нито някой от роднините й знае всъщност на колко е години.

„Записана е в края на юли 1910 година. Поне три-четири години са я крили, преди да я запишат. В селата криели децата да не ги записват за родени, за да не ходят на училище и да работят, понеже е трябвала много работна ръка“, разказва внучката й Валя Чолакова.

„То нейната съдба показва как заради политиките у нас хората все са се страхували и са се чудили как да се спасяват - я име, я години, я добитък, каквото са могли, са крили.

Бабичката може и да е най-възрастният човек в страната, но кой да знае кога се е родила наистина“, клатят глави в селото, което е само на 2 км от гръцката граница. Някога селото се казвало Демирджилери. Създало се като летни колиби на голямото село Триград, но хората постепенно се установили трайно.

Баща й Хасан Кьорчев бил много богат човек, имал много животни и много земя, разказват роднините.

„Като бях малка, беше хубаво. Имаше всичко у нас“, казва столетницата. Майка й обаче починала, когато била на 10 годинки, а баща й взел втора жена. Хасибе била най-голямата и се грижела за още 5 братя и сестри. Но не живяла дълго с мащехата и децата й.

На 15 години семейството й я дало за жена на друг сирак, разказва внучката. Първият й мъж, Салих, е родом от гръцкото село Алъкой. По време на Балканските войни бил на три годинки, когато остава сирак без баща. Майка му бяга с брат му в Турция, а баба му идва в Кожари и се омъжва за втори мъж, с когото го осиновяват. Животът на събраните от фамилиите двама невръстни сираци обаче е още по-труден.

„Хората с мюсюлмански имена са имали проблеми заради политиката през 30-те години на миналия век и тогава цялата фамилия, всички сестри и братя на баба Хасибе, се изселват в Турция да търсят по-добър живот. Тя остава тук сама“, разказва Хамид.

Само той от фамилията поддържа връзка с роднините в Турция и те му разказвали спомените си за времената на изселването. Бабата е обработвала, колкото е могла част от земята на баща си, останалата комунистите я конфискуват, защото е на „дезертьори, предали родината“. Всичката земя на центъра на селото, където са къщите, е била на баща й, но са я раздали на парцели на други хора да ги оземлят и тя не е получила нито стотинка за това, разказва Валя.

Още млада булка Хасибе остава и вдовица. В онези времена много се крадяло наоколо. Набедили мъжа й, че е откраднал овце от стадата на гръцки каракачани. Заловили го и го отвели в Триград, където някакъв военен го пребил. Бил го в главата и след 40 дни мъки умрял.

„Майка ми е разказвала как в единия край на стаята той умирал, а в другия край баба Хасибе раждала бебе. 40 дни след това и бебето умира“, разказва Валя.

„Умря ми мъжът и останах сама десет години, кутих (отглеждах - б.а.) три деца, аз си знам какво съм преживяла и как“, нарежда столетницата. През годините без малко щяла да се ожени за мъж от Триград, но се разминало. След това се взели с Асан Яшаров от Девин.

„Добре се водихме с този чиляк 30 години. Добър човек беше, но си отиде и останах пак сама“, жали столетницата. Със сълзи разказва как вторият й мъж й сбъднал голямата мечта да стане шивачка, като й купил хубава шевна машина.

„Шиеше дрехи на цялото село, нямаше нещо да й се опре“, спомня си внучката. Селото тогава се разраснало, стигнало население до 328 души, с много млади хора. Имало училище до 4-ти клас, детска градина и тъкачен цех. След 1989 година започва изселване на част от населението в Устина, Кричим и Стамболийски, за да остане сега с около 80 постоянни жители.

Баба Хасибе имала спокойни години, докато старецът й получил инфаркт, вдигайки болна овца в двора. И след смъртта му продължила сама да гледа крави и овце.

„Гледаше крави допреди 10 години, а овце допреди три години. Копаеше си и градината доскоро. Опасна е. Миналата година снахите насадиха картофи в двора й, но тя не хареса как са ги прекопали и отиде след тях да ги окопае както трябва“, смее се внучката Валя. Иначе през живота си не пробирала какво да яде.

„Не яде обаче много сладко, не пие алкохол и много обича картофи. Обича и череши много и основно пие вода. Яде и лойта от сварено месо като изстине, на нас ни е отвратително това, но на нея й е сладко. И няма холестерол, не е боледувала. В болница не е била - казва Валя. - Дори сега не пие никакви хапчета, защото смята, че може да я отровят. Лекува се с оцет и бабини лекове.“

След като се разделили още като малки, само веднъж в живота си тя видяла роднините си в Турция, които след това изобщо не са се връщали в Кожари. С началото на демокрацията големият й син я закарал да види къде живеят.

Столетницата продължава да живее сама. Често си изнася столче и гледа минаващите по улицата. Наглежда я синът й Вергил и внучката Валя, която се грижи и за своята майка - дъщеря на столетницата, която е на над 80 години и страда от високо кръвно.

„Не е живяла хич лесно, но не се е отчайвала. Като почина големият й син обаче преди 7 години, започна много да тъжи“, казва 57-годишната внучка.

И за Валя животът в селата винаги е бил труден. Като дете ходела пеша всеки ден през баирите на училище в съседното село Змейца. Правнукът Хамид (35 г.) пък е убеден, че истинската история за живота на хората в родопските села по границата я няма написана никъде. Той е лесовъд в близкото село Триград.

Силно вярващ мюсюлманин, преди няколко години се прочу с това, че докато се ремонтираше джамията, беше направил молитвен дом на втория етаж от бившия магазин в центъра на селото.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Лайфстайл