СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА,

Флоренция, специално за "Труд"

Изложбата “Власт и патос. Бронзови скулптури от елинистичния свят” (до 21 юни) от няколко месеца приковава вниманието в центъра на Флоренция. След Италия тя ще се премести в Лос Анджелис (28 юли – 1 ноември), за да завърши във Вашингтон (6 декември – 20 март 2016).

Шедьоври от 34 музея на 13 страни от четири континента увенчават шестгодишния труд на международния научен комитет, създал експозицията. Герои и божества, воини и философи, атлети, обикновени хора и императори –това са лицата, които те гледат от далечното минало, но са странно съвременни с човешките емоции, които излъчват. 50 бронзови статуи, по-голямата част от които намерени в морето или пък на археологически разкопки, са поставени в своя античен контекст. Избраният от кураторите маршрут води посетителя към привлекателните места на откриването на находките: в светилища са използвани за “обети”; в публични пространства честват събития и лица; в домовете са декоративни елементи; на гробищата представят погребални символи. Изследван е дори и процесът на производство, на претопяване и на довършителна техника.

Сценографията на изложбата е в хармония с архитектурата на Палацо Строци. Още в асансьора те посрещат чудесни и силни мъжки тела, истинска “черна кутия на красотата”, която подготвя за изключителните статуи. Играе се с цвета на пясъчния камък върху панелите по стените. За информационните табла е използван шрифт, наподобяващ този на надгробните камъни от Античния свят.

Експозицията разказва изключителното артистично развитие на елинистичната епоха (IV–I в. пр.Хр.). Тя е погледната исторически, географски и политически. Заглавието обединява героичната представа за властта на императора и способността на елинистичните творби да предизвикат силни емоционални и естетически чувства. Елинистичната епоха тръгва от Александър Велики (356-323 г. пр.Хр.), чиято безгранична империя се простира от Македония през Гърция до Етиопия, Месопотамия, Персия, Египет та чак до Индия. Замисълът на императора е да слее елементи от гръцката култура с тези на ориенталската. Елинистичният скулптор възпроизвежда неконтролируеми чувства: гняв, страст, радост и страх в контраст с колегата си от предишния класически период, който търси равновесие и спокойствие. Типичното преувеличение на патоса присъства в портретите на Александър Македонски както и на великите редом до него генерали.

Разделена на тематични секции, изложбата въвежда с величествената статуя портрет “Ораторът” (Aule meteli), намерена през 1566 г. в езеро. Облеклото е римско, но надписът в края на тогата е етруски. Нейната големина съответства на необузданата колекционерска страст на притежавалата я флорентинска фамилия Медичи. В съседство е “основа на статуя” с подписа на Лизип, за да се намекне за загубата на бронзовите статуи и за трудността да се възстанови оригиналът. Вероятно става дума за голо мъжко тяло в естествена големина.

В следващата зала те посрещат “Портрети на властта” – изображения на влиятелни за епохата хора. Новият жанр се ражда с Александър Велики. Неговият “Александър Македонски на кон” с императорска диадема в косите вероятно се качва на Буцефал. Редом блести намерената навярно в Египет “Глава портрет на Арсиное III Филопатор”. Египетската кралица Арсиное е разпозната чрез съпоставка с репродуцираното й върху монети изображение. Реализмът е въздържан, смекчени са само по-явните несъвършенства на физиономията като изразения профил.

След преждевременната смърт на Македонски властта остава в ръцете на неговите генерали. Те се надпреварват да запазят харизматичния му стил и си присвояват модели, които виждаш в “Идеални тела, пределни тела”. Много от тях са на Лизип, най-известния скулптор от епохата. Портретите на властващите – мъже и жени, стават главен жанр в елинистичната епоха, а бронзът – основен материал. Според Плиний Стари той е смятан за по-скъпоценен от среброто и по стойност почти равен на златото. Античните бронзови статуи в по-голямата си част са изгубени, защото през вековете са претопявани, за да се получи метал, използван за оръжия или монети. Отлетият бронз е толкова блестящ, че прилича на злато. Оцветен в зелено, той става лъскав и може би още по-привлекателен.

Артистичният език се обогатява чрез нови сюжети и жанрове, почерпани от всекидневния живот. Динамизмът на тялото е уловен в различни движения и позиции.

В “Статуйка на занаятчия” физическият облик и туниката препращат към неговата професия, но тефтерчето под колана я изключва: може би става дума за големия атински скулптор Фидий, за Дедал, построил лабиринта на Минос в Крета, или за куция бог Хефест, покровител на металургията. Разположението на главата и рамото подсказват, че фигурата се опира на бастун. “Спящият Ерос”, открит в Родос, е може би най-античният пример за този тип иконография: чистотата и невинността на любовта са представени чрез спящо дете. Крилата фигура после става канон и вдъхновява раждането на римския Купидон и на ренесансовите херувими и ангели.

Натурализмът на индивидуалните портрети с инкрустации и в цвят подчертават патоса. В колекцията “Реализъм и експресивност” посетителят забелязва различни емоционални състояния: свежа младост и остаряване, стоическо спокойствие или тежка загриженост. Идеализацията отстъпва място на детайла: мека и вълниста кожа, намръщено чело, бръчки около очите. В залата преобладават многобройни мъжки глави портрети и един “Млад аристократ”. Произходът на изобразения е несигурен: прическата напомня за императорско потекло, но може и да става дума за аристократ от Родос. Скоро тези експресивни форми стават канони.

“Репродукции и мимикрия” пък навежда към идеята за способността на бронза да създава многобройни “оригинали”. За разлика от другите метали той се възпроизвежда лесно. В Античността създаването на няколко бронзови отливки на един и същ оригинал е правило, не изключение. В чест на атлети победители, например, се прави поръчка в две копия: едното се излага на мястото на състезанието, другото – в родния град на победителя. Ето “Атлет със стригила/ Апоксиомен от Ефес”, който си бърше потта след края на състезание със специален метален предмет. Вниманието на артиста не е насочено към статичността в решителния момент, както е в класическия период, а търси да улови текущия живот дори и в най-малко очаквания миг. Бронзовият Апоксиомен от музей във Виена, намерен през 1896 г. на пристанището в Ефест, Турция, и неговата мраморна версия от „Уфици”, използвана за реставрацията му, за пръв път са изложени един до друг. Това е част от уникалността на изложбата.

От атлетите се преселваш в “Божества”-та. Зала с изключително красиви творби. Боговете, подобно на простосмъртните, са по-малко идеализирани и по-реалистични, по-близо до земните същества. Образите им не са така грандиозни както през класическия период. Доказват го “Атина/Минерва от Арецо”, “Медальон с бюст на Атина”.

В “Стилове от миналото” скулптурите преплитат архаичните и класическите модели с късноелинистични стилове, често еклектично, за да възпроизведат предишни периоди. През целия II в. пр.Хр. римските генерали победители носят в родината си оригинални гръцки творби, показват ги на триумфални паради, на публични места или в домовете си, съревновават се за по-висок статус. Класическият стил е предпочитан от император Август. За да задоволят голямото търсене, много гръцки артисти отиват в Рим, където създават нови творби в стария стил. Тяхното качество често е много високо. “Курос” („Идолино от Пезаро”), представящ младия Дионис, е смятана за най-хубавата гръцка статуя, но вероятно е копие на изгубен оригинал от късния период на Поликлет. Двата “Аполон”-а, от Лувъра и от Помпей, също за пръв път представени един до друг, имат суровото поведение на архаичните куроси. Моделираният гръб, показаните ръце и крака, изпипаната, но нереалистична коса, свидетелстват за комбинация от стилове, нагодени за вкуса на римляните. Позицията на пръстите на ръцете позволява да се възстановят изчезналите вещи: фиала и лък, които определят личността на Аполон.

С бога на изкуствата приключва тази божествена изложба. Тя опреснява паметта, че ако днес съвременна Гърция е пълна с дългове, не бива да се забравя колко и какво дължи човешката цивилизация на Древната Елада.